ВРЪЗКАТА ЗЕКЯТ-ДАНЪК

В Корана и хадисите на Пратеника (с.а.с.) зекятът винаги е бил споменаван заедно с намаза. Намазът е един телесен, а зекятът имуществен ибадет. Духът, който властва и над двата ибадета, е приближаване към Аллах и спечелване на Неговото задоволство.
Зекятът не е само едно от постановленията, които могат да се нарекат фарз, но той е и един от петте големи стълба на исляма, върху които се изгражда ислямската сграда.
Зекятът преди всичко е ибадет. Мюсюлманинът трябва да изпълни този ибадет с удовлетвореност и искрено възнамерение, следвайки заповедта на Аллах и търсейки Неговото задоволство, защото единствено зекятът, който е даден по този начин, може да бъде приет от Аллах.


Мюсюлманинът преди всичко плаща своя зекят, понеже това е заповед на Аллах. Той изпълнява този и другите ибадети с цел да се приближи до Него и да Му благодари. По този начин той заслужва благата на отвъдния живот и да бъде в рая близо до Аллах.
Освен тези религиозни и духовни мъдрости ясно е, че зекятът носи и важни ползи като осигуряване на социална справедливост; запълвайки материалната и духовна пропаст – между богати и бедни, изграждане на взаимна обич и уважение; влагане на инвестиции в социалната сфера. От друга страна, се знае, че след периода на Пратеника и сподвижниците зекятът за определени стоки се е събирал от държавен орган и средствата са се изразходвали и за социални и обществени нужди.


Социалните цели на зекята и страните, които засягат общественото право, отдавна са станали главната причина за спора между ислямските учени. Дали зекятът е нещо различно от данъка, който се дава на държавата за същата стока или приход? Дали данъкът и зекятът са две различни наименования на едно и също нещо? Или те са напълно различни неща?


Както е известно, данъкът е финансова стойност, която държавата отнема от приходите и имуществото на хората едностранно, основавайки се на това право, за да извършва обществените разходи. Според друго определение данъкът са парите, които държавата удържа безвъзмездно според правилата на общественото право от индивидите и компаниите с цел да финансира обществените разходи.
Ако трябва да бъдат резюмирани накратко елементите, съдържащи се в последното определение, може да се каже, че правото да събира данъци принадлежи единствено на държавата, но и обществените – органи също, базирайки се на правото, което им е прехвърлила държавата, могат да поставят данък.


Индивидите и стопанските предприятия и организации плащат данъка под правен натиск и в замяна на това те не могат да претендират за каквото и да е право извън тези общи и обществени права, които се раждат от държавата и от тяхното гражданско състояние.
Следвателно, правната връзка, която се ражда от данъка, е едно взаимоотношение на взимане и дълг. За да възникне такова взаимоотношение, всъщност трябва да са налице две страни. Едната, е данъчният кредитор, а другата – данъчно задълженият. Правата и задълженията и на двете страни се раждат от закона.
За да може държавата да извършва своите инвестиции и задължения, които се очакват от нея, тя има нужда от приходи. В наши дни най-важният източник на приходи за държавите са данъците.


В светлината на тези разяснения приликите и разликите между зекята и данъка могат да бъдат подредени по следния начин:

а) Отлики на зекята от данъка

  1. При изясняване на разликите между зекята и данъка, на преден план излиза фактът, че зекятът преди всичко е повеля от страна на Аллах, че той е един заповядан, постоянен и непроменлив закон, а данъкът се установява и премахва чрез закона, т.е той е решение, което се базира на човешката власт. Също така начинът за установяване или премахване на данъчните закони не е различен от останалите закони.
  2. Данъкът както може да се установява и премахва със закон, то и неговия размер се установяват със закон, когато е нужно, със същия метод се увеличават и намаляват.
    Нисабът и размера на зекята са определени от Пратеника (с.а.с.). Те са били опазени по времето на праведните халифи и в периодите, които ги последвали и въобще не са се променили във времето. Промяната на зекятските елементи унищожава неговото свойство да бъде имуществен ибадет.
  3. Групите от хора, заслужаващи зекята са определени с айет. Дори държавата да се заеме със зекята, то от правна гледна точка тя е в положението на настойник, който се разпорежда с имуществото на сирак. Държавата може да съхранява зекята единствено с цел да го опази. Тя не може да го харчи за дейности и стоки по свое желание, а само за групите, които са споменати в айета. Но държавата може да влага своите данъчни приходи в социалната и обществената сфера, както си поиска.

От тази гледна точка, на приликата между данъка и зекята, може да се каже, че зекятът е данък, за който предварително е определено за какво е предназначен. Когато бъде прехвърлен от един индивид към друг, той може да бъде счетен както като данък или премия за социална сигурност, така и за компенсация.
Данъците могат както да се влеят в общите бюджетни приходи, така и да бъде въведен отделен данък с определена цел. Ако един данък има за цел да осигури социалната сигурност, то той е предназначен данък. И зекятът може да се приеме като предназначен данък за социална сигурност.


Когато бъдат взети под внимание отликите на зекята от данъка, може да се каже, че натежава неговата ибадетска същност. Тази разлика става най-ясна в източника на постановлението, в нисаба и количествата, в имуществата, които подлежат на зекят, и в групите за изразходване на зекята.

б) Прилики между зекята, и данъка

  1. И зекятът, и данъкът са необходимост за обществения живот и са задължителни.
  2. Зекятът по правило се събира от държавата и се изразходва за съответните групи. Събирането на данъци също се извършва от централното държавно управление и от провинциалните органи, които са му подчинени.
  3. Задълженият да дава зекят, когато изпълнява това задължение, не се ръководи отлична полза. Задълженият да плаща данък също не очаква някаква директна полза за себе си срещу данъка си.
  4. Освен финансовите цели, и зекятът, и данъкът имат икономически и обществени цели.
    При това положение, може да се каже, че между зекята и данъка има една онтологична и аксиологична разлика, тоест по отношение на произхода и стойността становище. Дори и целите им да са еднакви, то заповедта за зекят е с божествен произход, следователно е духовна сакция, а данъкът е заповед на една земно управление и санкцията му е материална. Но това не означава, че между тях има разлика от практична и догматична гледна гочка. Например, и единият, и другият преследват социална и обществена цел. Използването на зекята е обвързано с духовна санкция а прилагането на данъка -със законова сакнция и от гледна точка на обвързаността им, между двете сакции няма разлика. Освен това, ако държавата приеме законова наредба, за да усъвършенства зекятската практика, то тази разлика изчезва.

Вижда се че в наши дни ислямските учени, които са тръгнали от тези и подобни размишления при определянето на приликите и разликите между зекята и данъка, в крайна сметка се разделят на две групи:


а) Според мнозинството учени, зекятьт и данъкът са различни задължения. Данъкът, който се плаща на държавата, не отменя зекят-ския дълг, който трябва да се даде от същото имущество. Дори и да съществуват прилики между данъка и зекята, правното взаимоотношение, което произхожда от данъка, е едно взаимоотношение на дълг. Тези, които събират данъка, са обществените учреждения, които притежават властта да налагат данък. Дължащите данък пък са фактическите и юридическите лица, на които се пада данъчен дълг според данъчните закони.


След като изплати данъчния си дълг, което е задължително, му-келлефът трябва да изчисли своето състояние, което е основа за изчислението на зекята и, спазвайки заповедта на Аллах и стремейки се към спечелване на Неговото задоволство, трябва да изпълни този свой финансов ибадетс удовлетворение и искрено възнамерение.
Главният довод, на който се базира това виждане, е че зекятът е едно религиозно задължение и ибадет. а данъкът-едно взаимоотношение на дълг, който изцяло остава в земните рамки. Освен това фактът, че Омер (р.а.) е наложиил данъка харадж на превзетите народи, е било счетено за доказателство, че отделно от зекята може да се поставя и данък.


Като нещо, което е в полза на социалното подпомагане, гражданите трябва да участват с законните разходи на държавата. Възполз-ването от благата на държавата налага плащането на данъчното задължение.
Мнозинството от ислямски прависгиса изразили, мнението, че, ако се спазват причините и условията, е разрешено държавата да събира данък, основан на справедливостта, извън зекята и че мукелле-фите са задължени да го плащат.

б) Някои ислямски учени пък, изхождайки от социалните цели на зекята, който се събира ог държавата като част от общественото право, са изтълкували широко заповедта за зекята съгласно неговата цел и роля и са решили, че зекятът и данъкът всъщност трябва да бъдат възприемани като едно и също нещо. Според тях, зекятът е присъединяване на мюсюлманския индивид с ибадетска обич и вълнение към обществените разходи и всякакъв вид инвестиции, които имат за цел осигуряването на социална справедливост и функционирането по най-добрия начин на обществените услуги. Това, че в Корана не са пояснени поотделно имуществата, които подлежат на зекят, а са споменати само част от тях и това, че размерът и нисабът на зекята не са пояснени, може да се счита като един показател за това. Айе-тът, който известява групите за изразходването на зекята, би трябвало да е имал за цел да даде първите и най-живите примери за нуждаещите се в общество.


Пратеника на Аллах (с.а.с.) и сподвижниците, взимайки под внимание и икономическите условия на тогавашните мюсюлмани, са приложили по най-добрия начин тази заповед на исляма и са дали най-добрия пример за нея. За да бъде зекятският дълг при скритите имущестава предоставен за изчисление и плащане от самия му-келлеф, а при явните имущества чрез държавата се дължи донякъде и на тогавашната практика. Това показва, че зекятът е единственото финансово задължение и когато има затруднения при взимането, той може да бъде оставен на отговорността на индивида.


Пратеника на Аллах (с.а.с.) е държал приходите от зекят в рамки, които да осигурят изпълнението на цели и извън зекята, и не е допускал събиране на друг задължителен данък. Това, че ислямът обхваща принципно личния и обществения живот с всичките му страни и прави неизбежно зекятът в разширения му смисъл в мюсюлманските общества да представлява всички финансови приходи, които се събират в името на обществото.
Знае се, че в западните общества, за да се осигури честността и доброволността при данъчните плащания, те се представят като един свещен обществен дълг, обществата се възпитват в тази насока и се формира едно подобно здравомислие. Ислямската религия е представила това финансово участие, което допринася за развитието на обществото и е много необходимо за обществената полза като ибадет, който е сред петте основи на религията. По този начин тя е дала сериозна възможност на мюсюлманите да участват в изграждането на социалната сигурност, на взаимното доверие между управлявани-уп-равляващ, и народ-държава, постигане на уважение и социален мир и участие с желание на всички индивиди в обществените разходи.


Всяко едно от вижданията има своите справедливи мотиви. Освен че не може да бъде отречена обществената страна на зекята, но и мобилизирането на богатството за благоустройството на обществото и присъединяването на индивидите с ибадетскаобич и въодушевление към разходите, които са за благото на обществото им, благодарение на което придобиват различни възможности, е придобило изключителна важност в наши дни. Заедно с това, когато в Корана се говори за групите за които се изразходва зекятьт, то приоритет трябва да имат нуждаещите се хора. Това показва, че пътят към спокойствието и щастието на обществото ще мине през осигуряването на спокойствието и сигурността на всеки индивид поотделно.


От друга страна факт е, че в наши дни както индивидите при пла-щето на данъците си така и облагането на капитала отстрана на държавната и при изразходването на събраните данъци, постъпват неправилно и търсят улеснение до степен, която тревожи обществената съвест. Истина е също така, че различни силови групировки се борят за присвояване на дял от бюджета, а правата на нуждаещите се, сираците и немощните са сякаш забравени.


Поради това, че достига директно до нуждаещия се и сам по себе си влияе за изграждането на социалното равновесие и мир в обществото, зекятьт все още пази своята роля и значимост. Този смисъл и значение на зекята се усещат още по-непосредствено в общества, където няма социално осигуряване и социална сигурност, която да обхване всички индивиди – за сираците и безработните и социално останалите нуждаещи се. В този последен анализ може да се каже, че при наличието на споменатите условия, приемането на зекята като нещо различно от данъка, изчисляването на зекятските дългове чрез пояснените методи и принципи от страна на богатите и предоставянето на тези приходи на имащите право, продължава да бъде религиозно задължение.

относно Mustafa

Проверете Също

ВЯРАТА В АЛЛАХ

а) Вярата в Аллах Bярата в Аллах, Който е сътворил вселената, Който я управлява, и …

Bir cevap yazın

E-posta hesabınız yayımlanmayacak. Gerekli alanlar * ile işaretlenmişlerdir