İslamofBulgaria.Net – Вярващите са Братя Вярващите са Братя
Свързани Cтатии
Факихите са на мнение, че заповедта “… и (раздавайте) от онова, което извадихме за вас от земята!” (ел-Бакара, 2/267) означава да се дава зекят от продуктите, които се произвеждат от почвата. Освен това, на мюсюлманите е заповядано “в деня на събирането на реколтата да дадат правата на своите продукти” (ел-Ен’ам, 8/141). Въпреки че е спорно какво се има предвид под споменатия в този айет термин “хак” – дали зекят или друго плащане, то мнозинството от факихите са преценили че с този термин е обозначен зекя-тът, който се дължи за земеделските продукти.
Следният хадис на Пратеника (с.а.с.), който е свързан със зекята на земеделските култури, се споменава почти във всички книги по хадис и фъкъх: “За земеделските култури, които се поливат с дъждовна и речна вода, се полага 1/10 ушур, а за тези, които се поливат ръчно с кофа – половината на този ушур, тоест 1/20.” (Бухари, Зекят, 55)
Този хадис показва в какъв размер трябва да се взима зекят от земеделските продукти. И терминът “ушур”, който произлиза от този размер и означава десятък, се използва в смисъл на “зекят, който се дава за земеделските култури”.
Ислямските учени са стигнали до единодушие, че земеделските културти подлежат на зекят в размер на 1/10 или 1/20. Но кои видове земеделски продукти подлежат на зекят и кои не? Още от периода на сподвижниците на този въпрос е било отговаряно по различен начин.
Според Ебу Ханифе всички земеделски култури подлежат на зекят. Според Ебу Юсуф и имам Мухаммед, за да подлежат на зекят, земеделските продукти, подобно на зърнените храни, трябва да притежават свойството да се съхраняват една година, без да гният.
Освен ханефитските фъкъхски книги, и съвременните ислямски учени подкрепят схващането на имам Азам, че всички земеделски продукти подлежат на зекят.
Според имам Малик и Шафии земеделските хранителни продукти, които притежават свойството да се запазят една година, подлежат на зекят. Шафиите са на мнение, че от плодовете, само фурмите и гроздето подлежат на зекят.
По мнение на Ахмед ибн Ханбел, което е близко до това на хане-фиите, всички хранителни продукти, които са издръжливи, могат да се теглят и сушат и които се отглеждат от човека, подлежат на зекят. За тези стоки според него не трябва да се изисква условието да бъдат хранителни продукти. Това означава, че култури, от които се изработват облекла като памук, лен, подлежат на зекят.
За да подлежат на зекят, условие ли е земеделските продукти да са достигнали до определен нисаб, както при останалите стоки?
Мнозинството от факихите са на мнение, че в зекята на земеделските култури нисабът е условие и той е 5 аусак (653 кг) и продуктите, които не са достигнали до този нисаб, не подлежат на зекят. Тук те се позовават на хадиса от Пратеника (с.а.с.), който казва: “Не се дава зекят за продукт, който е по-малко от 5 аусак.” (Ебу Убейд, ел-Ему-ал, номер 1422-1424)
Според факихите, които определят условието за нисаб в земеделските култури, ако житото и ечемикът се съхраняват без обвивката си, то те не подлежат на зекят, докато количеството им не достигне 653 кг. А което е в рамките на това коичество и в повече, подлежи на зекят. Ако оризът, се съхранява заедно с обвивката си, то собственикът определя теглото, както иска, като 5 веска без обвивка или като 10 веска с нея и дава зекята съобразно това.
Според Ебу Ханифе за земеделските култури не бива да се налага условие за нисаб. Земеделските продукти .независимо дали са малко или много, подлежат на зекят.
Размерът на зекята
Хадисът на пратеника (с.а.с.), който почти всички книги по хадис и фъкъх предават: “За земеделските култури, които се поливат с дъждовна и речна вода, се дава 1/IOyıuyp, а за тези, които се поливата ръчно с кофа – половината ушур от този, тоест 1/20.” (Бухари, Зекят, 55), показва какъв размер зекят се дължи за земните култури.
Според това, ако земята се напоява без полагане на труд от дъжд, река, поток и техни канали, то за зекят се дава 1/10 от реколтата. Ако се напоява с вода, която се черпи с кофа, моторна помпа, кладенец за напояване на градини или чрез плащане, зекятьт се равнява на 1/20.
Ако земята се напоява с дъждовна и речна, както и с вода, за която се полага труд, което напояване преобладава, то се взима под внимание. Тук може да се каже, че се полага по-нисък данък за земеделската реколта, която е била произведена с труд и разходи, и по този начин са били правени опити да се постигне равенство при облагането с данък на мукеллефите.
Ако се вземе предвид, че в наши дни освен разхода за напояване, голяма сума съставляват и разходите за тор, мазут и труд, то по-уместно е този земеделски продукт, който е придобит, по този начин, да бъде сравнен с продукта, произведен чрез изкуствено напояване и разходи. Съществуват и съвременни учени, които казват, че разходите извън напояването трябва да се приспаднат от основата за изчисление на зекята и от останалото да се даде зекят съобразно начина на напояване.
Зекятът за земеделските култури (ушур) при зърнените храни се дава по време на вършитбата, а за плодовете – след прибирането им.
Зекятът на земеделските продукти не отпада със смъртта на техните собственици – той се взима от наследниците им. По същия начин, ако тази земя бъде дарена за вакъф, то ушурът не отпада. Според мезхеба Ханефи, за да подлежат на зекят земеделските култури, не се изисква условието да е минала една година от придобиването им. Колкото реколти да се сдобиват за една година, всяка от тях подлежи на зекят.
За да е задължителен ушура, не се изисква условието за разумност и зрялост. Ако притежателят на имуществото е умствено болен или дете, то техните настойници и попечители са религиозно- задължени да дават зекят от тяхно име.
Ако притежателят на имуществото даде на някого своята нива, за да бъде засята, без да очаква никаква отплата, той плаща зекята за получената продукция. Ако земята е била наета под аренда, то според имам Азам, зекятът се дава от собственика на земята, а според Ебу Юсуф и Мухаммед от ханефиите и тримата имами на останалите мезхеби от арендатора.
Ако земята е била дадена на изполица, то данъкът за реколтата според имам Азам отново се плаща от собственика, а според Мухаммед, собственикът и наемателят плащат поотделно зекятите за реколтата от своята част.
Ако продуктът, който подлежи на зекят, се продаде след като узрее, то зекятът се дава от собственика на земята, ако се продаде преди да е узрял от купувача.
Статутът на земята засяга пряко размера на зекята или данъка, който ще се дължи за продукта от тази земя. Според шафиите, ма-ликиите и ханбелиите, статутът на земята няма значение за данъка ушур. Ако земята е хараджи152, а собственикът й е мюсюлманин, то той е длъжен да дава както данъка, харадж, така и ушура за добития продукт.
Според ханефиите, зекятът за земеделските продукти, се отнася за площите, които подлежат на ушур. Това земята, да подлежи на ушур, е условие за неговата задължителност. Според ханефиите, мюсюлманинът е задължен да дава само данъка харадж за земята, която подлежи на харадж, независимо дали я обработва като собственик или като неправоспособен наемател. Харадж и ушур не се дължат за една и съща земя.
Въпреки че в ханефитските фъкъхски книги се споменава, че земите на Турция, Сирия, Египет и Ирак са хараджи и следователно не подлежат на зекят, то това виждане се основава на принципа, че не може да се взимат два различни данъка от еднаква земя поради една и съща причина. И наистина, този казус е една отворена тема по отношение на данъчната справедливост.
Понеже днес тези земи са собственост на мюсюлманите и не се начислява данъкът харадж – най-малкото в нашата страна- то, според основните принципи на хане-фитския мезхеб, зекятът за земеделския продукт, чиято задължителност е установена с нас, трябва да бъде даван.
