МИНЕРАЛИ, РУДИ И МОРСКИ ПРОДУКТИ

По горе споменаме, че с израза “… и раздавайте от това, което извадихме за вас от земята” (ел-Бакара, 2/267) е бил даден знак за задължителността на зекята от земеделските продукти по принцип и че заповедта в айета “раздавайте” е била изтълкувана от повечето от факихи като “давайте зекята им”. Аллах Теаля, освен че изважда от земята освен различни продукти, но и много и различни руди. Поради тази причина факихите, по силата на общото значение на споменатия айет, са сметнали, че и в рудите съществува едно право, което трябва да бъде изплатено.


Хадисите на Пратеника и практиките на сподвижниците съдържат различни сведения, че подземните съкровища и минерали, са били облагани с данък. Във фъкъхската литература понятието “ри-каз” има широко значение и обхваща минералите, останалите подземни богатства и заровените под земята антики, съкровища и подобни. В съответствие с това темата може да бъде разгледана, разделяйки тези природни богатства на три части: риказ, минерали и морски продукти.

а) Риказ

Терминът “риказ” означава всякакъв вид ценен природен продукт или вещ като минарали, съкровище, имане, които са се образували под земята или са заровени и скрити под нея от хора.


Предава се, че Пратеникът е повелил: “Риказът подлежи на хумус (данък, който е в размер на 1/5)” (Ебу Убейд, ел-Емуал, номер 856-860) предава, че Омер (р.а.) е взел за държавната хазна от името на държавата 200динара от 1000 динара златни пари, които са били намерени извън Медина. Предава се също, че Али (р.а.) е наричал рудите риказ и е взимал данък в размер на 1/5 от минералите, които са били добивани и от парите, използвани в древни периоди, които са били намирани под земята (Ебу Убейд, ел-Емуал, номер 871,874-875).


Факихите, които са анализирали хадисите и практиката на спод-вижнициге, свързани с риказа, са влезли в противоречие относно обсега на този термин. Според имам Шафии, Имам Малик и Ахмед ибн Ханбел, риказ са ценните предмети, имане и съкровища, които са били скрити под земята в предишните периоди и са намерени в ислямския период. Рудите не влизат в обсега на риказ.

Дори имам Шафии конкретизира, че понятието риказа се отнася само за златото и среброто, заровено в периода на невежеството.
Ханефитските факихи пък включват в понятието риказ както рудите, така и всяка ценна вещ, която е скрита под земята в предишните периоди.


Когато “риказът” означава ценна вещ, заровена под земята в предишните периоди, или е останала под земята поради някаква причина, то в зависимост от това, къде е намерена, са се оформили следните становища:

  1. Ако е било намерено в земи, които са меуат (необработени, без собственици) или в земи с неизвестен собственик, 1/5 от стойността му се взима като данък, останалите 4/5 се дават на онзи, който ги е намерил.
    Ако имането е намерено в обработваема земя, то според ханефи-ите 4/5 от стойността му става притежание на собственика на имуществото или на наследниците му. Ако тази вещ бъде намерена от някого, който е от немюсюлманско потекло, или от дете, то няма промяна в положението.
  2. Ако се окаже, че намереното злато, сребро или ценна вещ носят ислямски символ като печат, надпис, прилага становището за изгубена вещ. В този случай вещта се обявава със срок една година съответно на метода за това, и ако през този период не се появи собственикът й, се предава на държавната хазна.
  3. За да бъде обложена с данък подобна вещ, според мнозинството факихи не се изисква нисаб. Имам Шафии е предявил условието за нисаб.
  4. Факихите са стигнали до единодушие, че за да бъде риказът подложен на данък в размер на 1/5, не се изисквало условието да мине една година от неговото намерение. В хадисите, свързани с риказа, няма яснота, дали данъкът, който се взима в размер на 1/5, ще се изразходва за такива, на които може да се дава зекят, или приемайки, че принадлежи към фей153 – като различни държавни разходи, които са извън зекята. Поради тази причина факихите са на различни мнения относно разпределението на риказа.

Имам Шафии е защитил тезата, че този данък трябва да се изразходва за тези, на които може да се дава зекят, а според Ебу Ханифе, имам Малик и Ахмед ибн Ханбел, този приход подлежи на становищата за фей и той следва да се изразходва за обществени нужди извън зекята.


Когато риказът бъде взет под формата на злато, сребро или съкровище, което е заровено под земята, той не трябва да се счита като важен държавен приход.


Това е така, защото откриването и изваждането на този вид съкровища и антични предмети не е нещо, което се среща много често. Но понеже според ханефитските факихи, полезните изкопаеми са включени в понятието риказ,то облагането им с данъка на риказа е много важно.

Както ще обясним по-долу, при това положение и обсегът на риказа ще бъде разширен и размерът на данъка за полезните изкопаеми от 1/5, ще донесе значителен приход в държавната хазна.

б) Полезни изкопаеми

В първия период на исляма обработването и търговията с полезни изкопаеми в Арабския полуостров не е била много развита.

В резултат на това и правната данъчна практика за полезните изкопаеми е била конкретизирана с ограничен брой практически примери. Поради тази причина и муджтехидите са изразили различни мнения за това кой вид полезни изкопаеми трябва да подлежи или не на зекята.


Ханефитският факих Шерахси (починал през 490/1090 г.) е направил следната схема на разпределение, която е важна от ледна точка на данъчното право за полезните изкопаеми.
Полезните изкопаеми, които се изваждат от земята, са три категории:

  1. Твърди, подлежащи на топене и отливане, като злато, сребро, желязо, мед.
  2. Твърди, които не са годни за топене, като мрамор, варовик, въ-глища.
  3. Течни, които не се втвърдяват като живак, петрол.

Според Ебу Ханифе и неговите привърженици твърдите изкопаеми, могат да се топят и отливат като злато, сребро, желязо, мед, подлежат на зекят. А от полезните изкопаеми, които не са годни за топене, като рубин, изумруд, мрамор, варовик и от течни, невтвърдяващи се полезни изкопаеми като живак и петрол не се взима данък.


Според Шафии само златото и среброто подлежат на зекят, а за всички останали това не се отнася. Ханбелийските факихи пък не са направили някаква разлика между златото, среброто и останалите полезни изкопаеми и, изхождайки от общия смсъл на 267. айет от сура Бакара, са защитили тезата, че независимо от вида си, всички полезни изкопаеми подлежат на зекят. Според мезхеба Ханбели, всички полезни изкопаеми, които се вадят от земята, подлежат на зекят. Независимо дали тези изкопаеми са годни за топене и отливане като злато, сребро, желязо, мед или са твърди и невъзможни за топене като рубини, изумруди, антимон, или пък са от изкопаемите, които са в течните, като нефт, петрол, катран, то от всички се взима зекят, без да се прави някаква разлика.


В наши дни земните богатства, особено петролът са придобили стойност не само за отделните индивиди, а и за икономиката на отделните държави. Вижданията на факихите от класическия период по въпроса дали полезните изкопаеми подлежат на зекят или не, са близко свързани с тогавашната икономическа стойност на изкопаемите, които са били познати и добивани тогава, и със значението, което са имали за обществото. След като в основата на зекята и облагането с данък стои взимането на част от състоянието и изразходването му за нуждаещите се и в полза на обществото, и след като факихите винаги са се стремели да опазва този принцип, то и в наши дни практиката, свързана със зекята за полезните изкопаеми трябва да се опират на този принцип и рамка. Съобразно с това, основавайки се на виждането на мезхеба Ханбели, се приема, че всички полезни изкопаеми в наши дни подлежат на зекят, което в основата си, не противоречи на вижданията на останалите мезхеби. Това разбиране съответства повече на духа на зекята. Схващането притежателят на 20 мискала, да бъде задължен да плаща зекят, а петролният и рудният експлоататор, който печели милиарди долари, да бъде освобождаван от зекят, не съответства на критерия за справедливост, който ислямът винаги взима предвид и отдава значение.


Въпросът за размера на зекята, на който подрежат полезните изкопаеми, е спорен. Понежи факихите отханефитския мезхеб разглеждат полезните изкопаеми в групата на риказ.то базирайки се на ха-диса, свързан с риказа, са приели виждането, че размерът на зекята трябва да бъде 1/5. А Шафии, Малик и Ахмед ибн Ханбел са на мнение, че този зекят трябва да е 1/40 (2,5%).


За да подлежат полезните изкопаеми на зекят, условие ли е да са достигнали определен нисаб и да е изминала една година от добиването им?


Според мезхеба Ханефи, при изкопаемите не се изисква нисаб. Намереният или обработеният минерал, независимо от количество то му подлежи на зекят, защото полезното изкопаемо спада към ри-каза, за който е пояснено с хадис, че в него се съдържа едно право в размер на 1/5, което трябва да се вземе. Според това, ако в една земя, която има собственик бъде открито полезно изкопаемо, което се топи и може да се отлива, като злато, сребро, желязо, мед, държавата взима своя данък в размер на 1/5, а останалите 4/5 се дават на собственика на земята.


Според имам Малик, Шафии и Ахмед ибн Ханбел, за да подлежат полезните изкопаеми на зекят, те трябва да достигнат нисаба, който се определя за златото и среброто, повелен в хадисите. Изкопаемите не подлежат на зекят, докато не достигнат тези стойности. Всички факихи са се обединили около мнението, че не е условие да мине една година, за да може полезните изкопаеми да подлежат на зекят.


Ако изкопаемите се намерят в земя, чийто собственик е неизвестен, или в държавни земи, отново държавата взима своята част от 1/ 5, а останалата 4/ 5 част става притежание на намерилият ги.


Според ханефиите данъкът в размер на 1/5 от стойностите на полезните изкопаеми, е подвластен на становище за фей. Следователно, той се внася в държавната хазна, за да се изразходва в полза на обществото.


Според имами на останалите мезхеби пък взиманият данък е зекят и се харчи за категориите, имащи право на зекят, които са оповестени в 60. айет на сура Теубе/Покаянието.

в) Морски продукти

Във връзка с този въпрос се предава за една практика от Омер (р.а.): Омер (р.а.) назначава Я’ла ибн Умейе като амил (служител) за събиране на зекят от морските брегове. Я’ла иска от Омер писмено мнение относно данъка за амбрата (благовонно вещество подобно на восък). Омер (р.а.), след като се посъветвал със сподвижниците, оповестява следното виждане: “Без съмнение, амбрата е едно от благата на Аллах. В амбрата и в останалите блага от този род, които са добити от морето, има данъчен дълг в размер на 1/5” (Ебу Юсуф, ел-Ха-радж, стр. 76).


Един от важните учени в областта на ислямското данъчно право от класическия период, Ебу Убейд също предава, че емеуитският ха-лиф Омер ибн Абдулазиз е заповядал на своя амил в Умман да взима зекят от продуктите, които се добиват от морето, ако тяхната стойност достигне нисаба на среброто (Ел-Емуал, номер 888). И споменатият муджтехид известява, че халифът е бил на мнение, че всеки вид ценен продукт, който се добива от морето, подлежи на зекят.


Може би поради това, че във времето, в което те са живели, благата, които са били придобивани от морето, не са носели сериозни приходи, факихите са били на мнение, че морските продукти не са от стоките, които подлежат на зекят. Ебу Юсуф пък твърди, че скъпоценни дарове, които се добиват от морето, като бисери, корали и аромати от типа на абра трябва да бъдат подложени на данък в размер на 1/5.

относно Mustafa

Проверете Също

ЗЕКЯТ ЗА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ КУЛТУРИ (УШУР)

Факихите са на мнение, че заповедта “… и (раздавайте) от онова, което извадихме за вас …

Bir cevap yazın

E-posta hesabınız yayımlanmayacak. Gerekli alanlar * ile işaretlenmişlerdir