РАЗДАВАНЕ НА ЗЕКЯТА

Свързани Cтатии

ИМУЩЕСТВА, КОИТО ПОДЛЕЖАТ НА ЗЕКЯТ

6 Mart 2023

ЗЛАТО И СРЕБРО (ЗЕКЯТ)

6 Mart 2023

ТЪРГОВСКИ, СТОКИ

6 Mart 2023

Въпреки че в Корана често се повтаря, че е едно от основните религиозни задължения на мюсюлманина, зекятът, също като намаза, е бил заповядан с един общ и закрит израз – муджмел и не са били дадени подробни сведения относно това кои имущества и при какви условия подлежат на зекят. Известно е, че голяма част от подробните фъкъхски становища по тази тема произтичат от практиките на Пратеника и сподвижниците. Но в Корана специално е пояснено на кого трябва да се дава зекят в 60. айет на сура Теубе, която е низпослана в 9.-та година по хиджра. А тези категории са били изредени поотделно. В а йега се казва така: “Милостинята закат е за бедняците и за нуждаещите се, и за онези, които я събират, и за приобщаването на сърцата [към Исляма], и за [откуп на] робите, и за длъжниците, и за тези по пътя на Аллах, и за пътника [в неволя] задължение от Аллах. Аллах е всезнаещ, премъдър”.
Причината за описването поотделно на категории хора, имащи право на зекят в Корана, е разяснена в предишните айети (ет-Теубе, 9/58-59). По времето на Пратеника някои хора, които са се блазнели от богатството, са хвърлили око на зекятските имущества и са поискали от Пратеника да им ги даде. Пратеникът на Аллах не одобрил това поведение, че искат нещо, което не заслужават, а те започнали да недоволстват. Въз основа на това Великият Аллах низпослал айе-тите, които порицават тези техни действия (ет-Теубе, 9/58-59) и обявил кой може да получи зекят.

Данъкътеедин от най-старите държвни приходи, които историята познава, е бил събиран от хората под различна форма от страна на държавите и империите. Но в повечето случаи тези данъци не били изразходвани по места, а 5или внасяни в хазната, за да бъдат харчени за личните нужди на кралете и императорите или на техните близки и помощници. С обявяването на тези, които трябва да получат зекят в Корана, се целяло да се предотваратят този вид измами и несправедливости. Раздаването на зекята не е било оставено на съвестта на управниците, които са били с тесен мироглед и биха могли да проявят пристрастие. И докато стоят бедните и нуждаещите се, които наистина са спечелили право да го взимат, надеждите и на тези, които не го заслужават, но са вперили поглед в зекятските имущества поради своите страсти и алчност, са се пречупили.

КАТЕГОРИИ ХОРА, ЗАСЛУЖАВАЩИ ЗЕКЯТ

Тези категории според реда им в Корана (ет-Теубе, 9/60), могат да бъдат разяснени по следния начин:

1. Факири и мискини

В айета този клас минава под формата “ел-фукара уе’л-месакин”. Тези два термина, които са споменати при описанието на хората, на които ще се дава зекят, без съмнение се отнасят за онези, които не могат да задоволят естествените и належащите си потребности. Но факихите, които са взели под внимание споменаването на тези два термина в един и същ айет един след друг, са спорили, дали тези два термина се отнасят за едни и същи или за две различни категории и кои степени на нужда изразяват.

а) Ханефиите са разбрали думата “факир”, която се среща в айета, като човек, който, дори и да има имущество, което да задоволява неговите естествени нужди, като къща и покъщнина, приходите му не могат да покрият нуждите му, или има имущество, което е по-малко от нисаба. А мискин е човек, който няма никакви приходи и имущество. Тези определения са предадени ог Ебу Ханифе и освен Ебу Юсуф и имам Мухаммед, останалите ханефитски факихи са ги приели. Определенията за факир и мискин на маликиите са близки до тези на Ебу Ханифе.
От това следва, че мискин се нарича човек, който е по-нуждаещсе от факира. Сред ханефитските факихи съществуват такива, които дават напълно противоположни на тези определения. Според Ебу Юсуф, имам Мухаммед и Ибн Касъм отМаликиите факирът и мискинът спадат към една и съща категория хора и няма разлика помежду им.

Според ханефиите, факирите и мискините, които са спечелили правото да получават зекят, се делят на следните две групи:

1. Бедни хора, които нямат никакво имущество.
2. Хора, които извън належащите си нужди, имат имущество, което е под нисаба.
   б) Според шафиите и ханбелиите факир е онзи, който няма достатъчно имущество и доходи, за да задоволява собствените си и нуждите на онези, чиято прехрана е негово задължение. А мискин е човек, чиито доходи и имущество, въпреки че не са достатъчни за него и за хората, за които отговаря, те едва му стигат за да оцелява. Според тези два мезхеба факирът е човек, който има по-голяма нужда от мискина.
   Според тези два мезхеба имащите нужда, които са спечелили право да взимат зекят, са:
3. Хората, които нямат никакво имущество и приходи.
4. Такива, които имат имущество и печалба, но с тях не могат да покрият собствените си и нуждите на близките си.
   Извън тези мнения са направени и тълкувания на термините факир и мискин, които са особено важни от гледнаточка на осигуряването на социалната сигурност.
   Според Омер (р.а.) “факир” означава нуждаещ се мюсюлманин, а “мискин” – нуждаещсе немюсюлманин. Предава се, че Омер (р.а.) изпратил един възрастен и сляп евреин в бейту’л мал, зада му бъде изплатен зекят и казал на служителя, че думата “фукара”, която се споменава в айета “Милостинята закат е за бедняците и за нуждаещите се…” се отнасяза бедните мюсюлмани, а “месакин” – за бедните немюсюлмани. Този човек е от мискините—т.е. нуждаещите се от ехл- и китаб (Ебу Юсуф, ел-Харадж, стр. 136).
   Мухаммед Хамидуллах се опитва с доводи да обясни, че определението на термините “факир” и “мискин” на Омер (р.а.) съобразно разликата в религията съответства и на езиковата им структура. Но никой учен, освен Икриме от табиинските факихи и имам Зуфер от ханефиите, не се е присъединил към това мнение, и базирайки се на някои други доводи, са се обединили върху мнението, че зекятът може да се дава само на нуждаещи се мюсюлмани.
   Както се посочва в 60. айет от сура Теубе и съответните хадиси на Пратеника, със зекятските приходи преди всичко се обгрижват факирите и мискините (бедните и нуждаещите се). В тези две категории влизат всички, които са паднали под определен стандарт на живот. Те могат да бъдат както кора, които не обявяват открито своите нужди

поради неудобство, така и такива, които просят свити и потиснати. В първия случай е по-подходящо не нуждаещите се да изразят нуждите си, а държавните служители, лично да определят нуждаещите се, които не претендират за зекят, за да не бъде накърнено достойнството им, и им изплатят зекятските дългове.. По този начин ще се осигури възможно най-голяма част от зекята да стигне до бедните.
Колко зекят може да се даде на факирите и мискините?
Във връзка с максималния размер зекят, който може да се даде на един път на факирите и мискините, ханефиите са се спрели на ни-саба, а мнозинството от факихи кифайе – достатъчното количество. От тази гледна точка, според ханефиите, даването на зекят, колкото е нисабът наведнъж на бедните и нуждаещите се, е джайз. Но, ако бедният човек, на когото ще се даде зекят в този размер, не е длъжник или глава на семейство, то това се превръща в мекрух. Във всеки случай зекятьт, който ще се дава на бедните, трябва винаги да бъде под размера на нисаба.
Според ханефиите не се дава зекят на човек, чието имущество е достигнало нисаба, освен естествените му потребности, независимо дали то е увеличаващо се или не.
По отношение на максималния размер зекят, който ще се даде на бедния, останалите мезхеби са възприели мярката “достатъчно количество” и са защитили тезата, че може да се дава на един беден зекят в достатъчно количество, независимо дали преминава нисаба или не.
Според шафиите, даването на зекят на един беден, колкото да премахне неговата бедност, и колкото постоянно да има нужното за цял живот и да не става пак нуждаещ се, подлежащ на зекят, е джайз, за-щото категориите факир и мискин не се измерват според нисаба, а с липсата на достатъчно имущество (кифайе).
Няма категоричен критерий колко имущество е достатъчно за един беден. Това се променя спрямо професията на човека, средата и условията, при които живее. Например, на онези, които се занимавате шивачество, дърводелство и т.н., може да се даде зекят, колкото да поддържат своите занаяти ида могат да купят инструменти и машини, каквито имат техните колеги. На земеделеца може да се даде толкова зекят, колкото да му стига за всекидневните нужди, да купи градина, нива. А на онези нуждаещи се, които нямат занаят и професия, съобразно условията, при които живеят, може да се даде зекят, колкото да им стигне през целия живот.
Според маликиите и ханбелиите, на бедните и нуждаещите се може да се даде зекят, колкото да стигне на тях и семействата им за ед

на година. Това понятие за едногодишо достатъчно имущество може да се променя в зависимост от човека, средата и условията.
Факихите са включили в понятието “кифайе” помощта за женитба за тези, които не разполагат с достатъчно материални средства и помощта, за закупуване на книги за тези, които се опитват да придобият образование.
Понеже богатият е човек, който е в състояние да дава зекят, то по правило факихите са единодушни, че той не може да взима зекят. Пратеникът ни е повелил “Садаката – зекятът не са халал за богатия.” (Ебу Дауд, Зекят, 25). Но факихите са изразили различни мнения при определянето на границата на богатството, което е пречка за взимане на зекят. Поради тази причина, за да могат по-добре да бъдат разбрани термините “факир” и “мискин”, трябва отделно да се разясни противоположният им термин “богат” и да се разгледат вижданията на факихите в това отношение.
Според ханефиите шериатската мярка за богатство е нисабът. Условието за богатството е да се притежава имущество, колкото е размерът на нисаба, което е повече от основните нужди. И това имущество да има качеството да се увеличава, което е условие за религиозната зедължителност за плащането на зекят.
Поради това богатството трябва да бъде разгледано съобразно тези дусловия:

1. Независимо от какъв вид е, едно от притежаваните имущества подлежащи на зекят, трябва да се се увеличава и да е в количество, колкото е нисабът. Например,този, който притежава 20 мискала злато, 200 дирхема сребро или пари, които са равни на това, се счита за богат.
   По същия начин собственикът на 5 камили, 40 овце, или 30 броя едър рогат добитък се счита за богат. Всички те са религиозно-задъл-жени да плащат зекят. (Понеже в наши дни стойността на среброто е спаднала много, 561,2 гр. сребро и тяхната равностойност в турски лири не може да се счита за нисаб. Затова за основа трябва да се вземе златото или средният сбор на изброените имущества). Един човек не може да бъде едновременно богат, от когото се взима зекят, и беден, на когото се дава зекят.
2. Човекът да притежава имущество, което е колкото нисаба, да няма качеството на увеличаващо се и да е в повече от основните му подребности. Въпреки че в този случай не е фарз човек да дава зекят, то:
   а) Взимането на зекят от него е харам.

5) Даването на фитре от негова страна е уаджиб.
в) Коленето на животно за курбан от негова страна е уаджиб.
Може да се дава зекят на човек, чието имущество, не е над основните му потребности, независимо каква е стойността на това имущества, защото основните нужди по отношение на зекягското имущество се смятат за несъществуващи.
Заключението е, че не може да се дава зекят на човек, който притежава имущество от какъвто и да е вид, чийто нисаб е над неговите основни потребности и независимо дали е увеличаващо се или не. Може да се дава зекят на човек, чието имущество е по-малко от размера на зекята, дори и да е здрав и да има доходи. Това е така, защото критерият, за да се счита един човек за шериатски богат, е ниса-бът.Тези, чието имущество е под нисаба, се считат за бедни, а с имуществото над него-за богати. Но наличието на имущество в рамките на нисаба, което е увеличаващо се, е както пречка за получаване на зекят, но и го задължава да дава зекят, ако са налице и другите условия. Притежаването на имущество колкото е нисабът, което не притежава това свойство (нисаб-ъ истигна), въпреки че не налага даването на зекят, но става пречка за взимането му.
Според ханефиите, малкото дете на мъж, който шериатски се счита за богат, в сравнение с баща му се счита за богат, и на него не може да се дава зекят. Но на бедното дете и на сирачето на богата жена може да се дава зекят, ако баша му е мюсюлманин, понеже националността на детето зависи от бащата. Сирачето не се счита за богато, поради състоянието на майка си. По същия начин някой богат човек може дададе зекят на бедния баща, големия син или дъщеря и съпругата на някого, който е богат. Това е така, защото те притежават самостоятелно попечителство, и не се считат богати заради бащата.
А според шафиите, маликиите и ханбелиите мярката за богатство е “кифайе”, тоест притежаване на имущество, което е достатъчно за човека и за онези, които е длъжен да издържа.
Няма определена граница за богатството. Човек според възможностите и силата си става или богат, или беден. Ако имуществото, което приежава, му стига, то взимането на зекят от негова страна е ха-рам. Ако имуществото и доходите му не му стигат, вземането му на зекяге позволено.
Наличието на нужда е бедност, а усещането на нужда – богатство. Всеки, който има нужда, заслужава да вземе зекят.
От това мнение следва:

1. Не е джайз да вземе зекят човек, който притежава имущество,

достатъчно за него и за хората, за чието препитание е отговорен, независимо дали то е увеличаващо се или не.

2. Ако въпреки че притежава имущество, което е над нисаба, но то не осигурява собственото препитание на членовете на семейството му, е позволено този човек да взима зекят. Например, ако някой, има търговски капитал, който е много над нисаба, но е изпаднал в затруднение застой в търговията или понякаква друга причина, е позволено да вземе зекят.
   Мнозинството от факихи, които приемат мярката “кифайе” като критерий, който възпрепятства взимането на зекят, са се обединили около виждането, че не е джайз да се дава зекят на лениви хора, които въпреки че са здрави и имат възможност и сили да работят, но не го правят.
   Освен това има и друг критерий за богатство – мюсюлманинът да не проси от другите, който се нарича “нисаб-ъ истигна”. Според ха-нефитския мезхеб нисаб-ъ истигна е 200 дирхема сребро, според предишната му стойност или какъвто и да е друг вид имущество на тази стойност. Няма пречка онези, които не притежават толкова имущество или пари, да искат помощ от другите.
   А мнозинството от факихи са на мнение, че е джайз тези, които имат нужда, да просят, а за тези, които нямат нужда това е харам.
   Факихите, които стриктно държат на принципа да не се иска от другите, когато не е необходимо, са изтълкували хадисите, които забраняват просенето на човек, който има 40 или 50 дирхема, че в този случай искането на помощ е мекрух.

2. Служителите, които събират зекята (амили)

Ако бедните и нуждаещите се бъдат счетени за две различни групи, то третата група хора, която ще вземе дял от зекятските приходи, споменати в съответния айет, са служителите, които се занимават със събирането на зекята – амили. Думата “амил”, която в речника означава извършващ дадена работа, работник, занаятчия, като термин означава човек, който е натоварен със задължението да събира и раздава зекята.
По принцип терминът “амил” в хадисите се използва в смисъла на управник, който събира и раздава всякакъв вид държавни приходи и особено зекятските. Заедно с това се вижда, че почти в същия смисъл се използват и термини като “ариф, ашир, джаби, емин, ха-зин, саи и мусаддик”.
Фактът, че коранът споменава тези служители като една от групите, които заслужават да получат дял от зекята, показва, че дейността по събирането и раздаването на зекята трябва да се прави с участието и под контрола на държавата. Впрочем знае се, че от периода на Пратеника насетне зекятът се събира от зекятски служители.От това, което става ясно от практиките в първите периоди на исляма, в класа на амилите влизат: събиращите зекятските приходи на едно място; пазещите ги; раздаващите ги на имащите право; извършващите изчислителните дейности; мерещите; теглещите; преброителите и работещите във всяко ниво на зекятската управа служители.
Въпросите за условията, на които трябва да отговарят зекятските служители, за правата, задълженията и заплатите им са разгледани нашироко във фъкъхската литература. Като оставим на една страна подробностите и разногласията по тази тема, според всички учени, за да имат право да получават заплата и дял от зекята, не е условие зекятските служители да бъдат бедни. Всъщност, Пратеникът на Аллах е известил, че зекятът не ще стане хелял за богатия, освен за пет категории и сред тях е изброил и зекятските служители (Ебу Да-уд, Зекят, 25).

3. Мукеллефе-и кулюб (за приобщаване на сърцата)

В съответният айет четвъртата група, на която ще се дава зекят, е окачествена като“муеллефе-и кулюб”. Това са хора, ч мито сърца трябва да бъдат спечелени, да бъдат стоплени към исляма, или да се предпазят хората от техните злини, или хора, за които има надежда, че ще бъдат полезни за мюсюлманите. Според това определение муеллефе-и кулюб се разделя надве групи: мюсюлмани и немюсюлмани.
1.Чрез приобщаването на сърцата на немюсюлманите се влага надежда, че самите те или индивиди, които са им подчинени, ще приемат исляма или ще се предпазят от злините, които могат да дойдат от тях или техните близки.
Разбирането и прилагането на муеллефе-и кулюб в тази рамка в наши дни частично обхваща и дейността на лобито на международната арена.

2. А чрез стоплянето на сърцата на мюсюлманите по-силно към исляма се хранят следните надежди и цели:
   а) Помага се на тези, които скоро са влезли в исляма, да устоят във вярата.
   б) Давайки зекят на кръга от хора, за които се спомена и които не са напълно приели исляма, човек изпитва надежда, чете по-до-бре ще се приобщят към мюсюлманите и така ще работят със сериознос за исляма.

в) Помагайки от този фонд на мюсюлманите, които служат по граничните местности, се осигурява техният активен принос за гарантирането на общия ред и сигурност в обществото.
д) Поощряват се тези, които са на важни постове, да действат в съотвествие с общата полза за исляма и за мюсюлманите и да правят дарения.
Пратеникът ни е давал дялово на хората, чиито сърца трябвало да бъдат приобщени и стоплени към исляма, какго от зекята, фей, плячката, така и от другите държавни приходи. На някои от тях давал документи, които показват, че могат да се възползват от този фонд. След смъртта на Пратеника притежателите на този документ, идвайки при Ебу Бекир (с.а.с.), си поискали своите дялове. Той пък, за да даде мнението си, изпратил тези хора при Омер (р.а.), който им казал следното:
“Пратеникът ви даваше дял от зекята, за да стопли сърцата ви към исляма. Днес Аллах е подсилил религията си. Ако останете мюсюлмани, останете, ако ли не, ще воюваме с вас”. В източниците се твърди, че след този иджтихад на Омар (р.а.) вече в периода на праведните халифи не се е отделял дял за никого от фонда, наречен “муелле-фе-и кулюб”, дори се твърди, че по този казус се е създал сподвижни-чески консенсус.
Ханефитските и маликийските факихи, основавайки се на тази практика, са на мнение, че след смъртта на Пратеника делът на му-келлефе-и кулюб от зекятските приходи е отпаднал. Предава се, че по пирнцип имам Шафии и Ахмед ибн Ханбел също защитават това мнение, като Шафии е на мнение, че при нещастия като война мюсюлманите отново могат да пуснат в действие фонда муеллефе-и кулюб.
Немислимо е, че едно коранично становище може да бъде отменено и премахнато след смъртта на Пратеника. Темата е свързана със социалната и политическата структура на обществото и с това, дали мюсюлманите изпитват нужда да отделят подобен фонд или не.
Както може да се оказва помощ от извънзекятските приходи на някои немюсюлмански държави и влиятелни международни учреждения, за които се смята, че могат да допринесат голяма полза на мюсюлманите, и от този фонд може да се подкрепят всякакъв вид разяснителни дейности, които се правят от страна на мюсюлманите с цел известяване и разпространение на исляма. По същия начин, помагайки на новоприетите исляма, се подтикват да обикнат исляма и не мюсюлманите в техните страни.

4. Рикаб

Думата “рикаб” е множественото число на “ракабе”, която означава “врат”. В айета, в който се среща разяснението относно категориите за даването на зекята се говори за отделянето надял на онези, които са под робство. Този израз на айета бил разбран като необходимост част от зекята да се използва за постепенното премахване на робството, което от онзи период е било разпространено като социално явление и в ислямското общество.
Това разбиране в същото време е естествено последствие на значението, което ислямската религия е отдала на свободата на човека и е насърчила мюсюлманите да действат в тази насока.
В годините, когато се е зародил ислямът, робството било разпространено в целия свят. Хората принудително били отвличани и превръщани в роби. Длъжникът бил превръщан в роб поради дълга си, а виновният- заради вината си.
Ислямът е забранил превръщането на свободните хора в роби по този и подобни начини. Един от източниците на робството е поробването на вражеските пленници. Но ислямът е ограничил до последна степен и този източник. Той е заповядал взетите в една справедлива и позволена битка пленници да бъдат освободени срещу откуп, или без никаква отплата (вж. Сура Мухаммед, 47/4). Когато държавният глава види, че врагът поробва пленниците от неговата войска, ислямът му е дал правото да поробва вражеските пленници, когатс прецени, че това ще донесе полза на мюсюлманите.
Въз основа на това много ограничено разрешение ислямът е въвел много мерки, за да може робите да постигнат свободата си. Една от тези мерки е отделянето за тях дял от зекята.
Вижда се, че факихите, които са анализирали съответните хади-си и практиките от първите периоди, дори и да са изразили различни мнения по въпроса кои категории роби влизат в обсега на термина “рикаб”, на този фонд са били представени широки възможности за действие, като се започне от помощта на робите за изготвяне на договор за освобождаване и се стигне до купуването на роби от страна на държавния глава със зекятски средства и тяхното освобождаване.
Ислямските учени отчитайки факта, че робската система е била премахната, са изразили различни гледища за възможността за прилагане в практиката на това становище на айета. Тези възможности по-скоро са в посока на предоставянето на този фонд на военнопленниците или на тези, които са притиснати от тежък дълг. Като се вземе под внимание, че айетьт е отредил този фонд за осигуряването на човешката свобода, която е на първо място сред основните човешки права, то може да се каже, че най-уместният пъг за прилагането на айета в наши дни е този фонд да се използва за подобряването на човешките права в световен масщаб.

5. Длъжниците

Петата група, която се споменава в айета като заслужаваща зекят, са длъжниците ^гаримин). Според ханефиите, длъжници са хора, които имат дълг и тяхното имущество, е под размера на нисаб. При определението “гаримин” шафийският, маликийският и ханбелийският мезхеби също се основават на израза “да бъдеш длъжник”, и отчитайки въздействието на причината за дълга върху становището задаване на зекят на длъжника, разделят длъжниците на две групи:

1. Такива, коитозадлъжняват, заради лични нужди: тук се включват хора, които взимат заем за прехрана, лечение, задомяване на дете, и хора, които са фалирали, поради някаква причина с изключение на пожар, наводнение, земетресение, злополука и разточителство.
2. Задлъжнели в името на обществото: когато възникне някаква разправа между две семейства или между обитателите на две села поради кръвен или имуществен спор, някой, за да разреши този конфликт, обещае да даде на страните имущество, което да ги помири, и ако този човек, който не очаква никаква отплата, стане длъжник поради тази причина, то на него му се дава зекят. Във връзка с това е казано, че “Дългът на човек, който е допуснал това, за да одобри някого, се плаща от зекятското имущество, дори този човек да е задлъжнял, за да одобри две немюсюлмански общества”.

Тези, които изпадат в дълг, докато помагат в благотворително учреждение, допринасяйки някаква обществена полза като изграждане на дом за сираци, болница, училище, джамия, в същото положение са като тези, които са задлъжняли заради сдобряване. Техните дългове също могат да се изплатят от зекятското имущество.
Кабиса ибн Мухаррик задлъжнял поради дийет (парично обещете-ние за убийство или нараняване), който платил, за да се постигне сдобряване, и поискат помощ от Пратеника. Тъй като в този момент нямало приходи от зекят, Пратеникът, му казал да изчака, докато пристигнат сумите и направил следното допълнение:
“О, Кабиса! Помощта е позволена само за три групи хора, (а) за този, които дава дийет/ парично обезщетение или поръчител и задлъж-нява. Позволеноему е да иска, за да плати дълга си. Когато плати дълга си, вече не може да иска, (б) За този, чието имущество е учищожено вследствие на някакво бедствие. На него също е хелял да иска, за да задоволи нуждите си. (в) позволено е да иска и онзи, който е изпаднал в бедност, и бедността му е потвърдена от трима сигурни свидетели сред съседите му. Искането на помощ от други, освен от тези три групи хора, е харам. Те ядат като харам онова, което са взели, просейки.’’ (Муслим, Зекят, 36)
Възможността за даване на зекят на човек, който е задлъжнял заради собствени нужди, е била обвързана със следните условия.

1. Да няма състояние, с което може да плати дълга си лзвън нисаба. Ако притежава имущество над нисаба, за да плати една част от дълга си, му се дава зекят, докато плати и останалата часг от дълга си. Това, че длъжникът има физическа сила, за да печели, не е пречка да му се дава зекят.
2. Да не е задлъжнял, извършвайки нещо, което е забранено според религията, като употребата на алкохол, игра на хазарт, прелюбодеяние или, разхищавайки имуществото си.
3. Срокът за отдължаване на дълга да е изтекъл. Според едни учени не трябва да се дава зекят на длъжници, чийто срок за издължаване не е свършил, а според други това е възможно.
4. Дългът да е произтекъл от човешко право. Тези, които имат дълг като зекят и кеффарет, са извън групата на гаримин. Но не всички факихи са поставили това условие.

Факихите спорят дали дълговете на починалия трябва да се плащат от този фонд или не. Ханефитските и ханбелийските факихи и имам Шафии са изказали твърдението, че дълговете на починалия не могат да се платят със зекятски средства. Според имам Мапик и друго виждане на имам Шафии, дългът на починалия може да се плати от този фонд.
На длъжника се дава зекят, в рамките на потребността му, т.е. да може да изплати дълга си. Ако длъжникът не плати дълга си със зе-кята, който му е даден, а по друг начин, то даденият му зекят се взима обратно. Това е така, защото даденият от този фонд зекят е за покриване на дълга.

6. Фи себилиллях

В айета за седмата група, на която ще се дава зекят, се използва терминът фи себилиллях, който означава “по пътя на Аллах’ и има две значения. Едното, от тях е тясно, а другото по-широко:
1 . Човек, който изпълнява във всякакъв вид добра дейсност, която е в съответствие със задоволството на Аллах и с цел приближава не към Него.

2 .Физическо участие в джихад, за да се извиси ислямът.
Ясно е, че изразът “по пътя на Аллах” повелява, че от зекятските приходи трябва да се отдели един фонд и за джихад по пътя на Аллах. Но понеже в истямската култура понятието “джихад” има широк смисъл, въпросът кои и какви видове дейноси обхваща този израз, употребен в айета, е предизвикал големи спорове сред ислямските учени.
Това, че изразът “по пътя на Аллах” в начало е бил разбран като “воюващите по пътя на Аллах”, е свързано по-скоро със социално-политическите условия и международните отношения в периода на разпространението на исляма. Понеже в онзи период най-рапростране-ният и въздействащ път на джихада са били нападенията и преките битки факихите са сметнали за необходимода се отдели от зекятския приход фонд за воюващите по пътя на религията и на родината. Това тълкуване било възприето почти от всички факихи.
Някои факихи са изразили мнение, че оттози фонд може да се дава зекят за починалите по време на хадж, и на тези, които се занимават с наука. Те дори са твърдели, че от този фонд може да се отделя определена сума за всякакъв вид благотворителни учреждения, които са се организирали с изграждането на училища, джамии, болници ит.н..
Някои съвременни учени, тълкувайки в широк смисъл израза “по пътя на Аллах”, включват в него всякакъв вид дейност, която е в полза на мюсюлманите. Знае се, че в наши дни голяма част от бюджетните приходи се отделят за разходите за отбрана на държавата. Ислямската религия от една страна е възложила дълг на тези, които вярват в нея стеблиг,тоест с известяването и представянето й, а от друга счела това като едно от основните задължения на обществото. Освен това, опазването на мюсюлманите от външи нападения и опасности е едно от задълженията на държавата. След като е така, то отделянето на един фонд за известяването на исляма и за отбраната на държавата е уместно действие.

7. Ибну’с-себил

В айета за осмата категория, заслужаваща зекят, се използва изразът “ибну’ссебил”. Речниковото значение на този израз е “син на пътя”, и се отнася за пътник, тръгнал на пътили някой, който от известно време е на път. Арабите наричат така човек, който продължително се занимава с нещо.

Според ханефийските, маликийските и ханбелийските факихи, терминологичният смисъл на споменатата в айета дума “ибну’ссебил” е човек, който, въпреки че има имущество в родното си място, няма имущество и пари на мястото, където се намира, тоест човек, който, поради безпаричие, е останал на път. Човек, който по време на странстване е изпаднал в нужда, поради някаква причина, дори и да има имущество в родината си, докато не може да се възползва от това свое имущество, то той е като бедния и за него се дава дял от този фонд на зекята.
Според Шафиите пък този термин се отнася както за пътника, който е останал в странство, така и онзи, който мисли да пътува, но не може да намери средства за това.
За да подлежи пътникът на зекят на пътника, то той не трябва да притежава пари и имущество, които да му осигурят връщането в родното място и да е тръгнал на път с позволена цел, а не да върши нещо забранено. За да може да получат зекят изпаднали в нужда пътниии, някои факихи от мезхебите Шафии и Малики са поставили и условието да не са успели да намерят никого, който да им даде, на мястото, до което са стигнали. Но ханефиите и ханбелиите дори да смятат този метод за уместен, не поставят такова условие.
На човек, който е тръгнал на път и няма финансова възможност да продължи или да се завърне в родината си, се дава зекят, колкото да му стигне за едното или другото. Ако след завръщане в родината си се сдобие с имуществото си и е останала част отдадения му зекят, то според ханефиите, той не е длъжен да я върне, Шафиите са на обратното мнение.
От фонда ибн’уссебил може да се дава зекят на емигранти, които, въпреки че в родините си имат имущества, се е наложило да напуснат страните си поради различни причини. Също така от този фонд може да се дава зекят и на тези, които спят по улиците, понеже са бездомни. Общата характеристика на осемте групи, които са споменати в айета, като заслужаващи зекят, може да бъде сведена до две основни изисквания:

1. Да се оказва помощ на хора, които не могат сами да задоволят естествените и належащите си потребности и са изпаднали в затруднение.
2. Съблюдаване на ползата за цялото общество.
   Хората, които са изпаднали в затруднение и нужда, могат да бъдат разделени на три групи:
3. Хора стигнали до положение на нуждаещи се поради най-различни причини, които не зависят от тях. Това са сираците и децата без близки, остарелите, които не са в състояние да рабстят, инвалиди по рождение, неспособни да се препитават сами, болни и парализирани хора с увреждания, които са сполетени от някакво бедствие и са изгубили способността си да работят. Бедността на една част от тях е временна, а на друга – постоянна. Например, едно дете сирак може да бъде в нужда, докато порасне и си намери работа, възрастният може да е така, докато почине, а боният-докато се излекува. Следователно, бедността и нуждата не са нещо, което зависи от волята на човека. Затова, трябва да им се оказва материална помощ, тъй като се нуждаят от социална сигурност. Казано по друг начин, обществото не трябва да оставя тези хора в плен на глада и мизерията. Поради тази причина на първо място сред тези, които подлежат на зекят, са споменати бедните и нуждаещите се и е повелено техните нужди да бъдат задоволени.

2. Хора изпаднали в положение на нуждаещи се, въпреки че имат сили за работа. Тук влизат безработните, длъжниците, участници във война, пътниците в неволя и робите. Този, който е загубил работата си по някаква причина, чиито приходи са прекъснати и е изпаднал в нужда, въпреки че има способност да работи, докато намери работа, трябва да бъде спасен от бедността. Ако това не се случи, тези хора трябва да продължават своя живот със заеми. А и бедността, и за-длъжнялостта са затруднения, които съсипват и обезпокояват човека. Повелено е обществото да премахне това затрудение в рамките на възможностите си, и превързвайки тези рани, да разтвори чадър на социална сигурност, който да обхване всички негови членове. По същия начин трябва да се даде възможност на “останалия на път” да се възползва от тази социална мрежа.
3. Служителите, ангажирани със събирането на зекята. Естествено е тяхната заплата, която е награда за техния труд, да бъде платена от зекятските приходи. А муеллефе-и кулюб имат право да се възползват от фонда, който ще се изразходва за известяване на исляма, което е първото задължение на ислямското общество.
   Както се вижда, зекятът играе важна роля за гарантиране на социалната сигурност и хармония в обществото. Зекятът всъщност подлага отново приходите и имуществото на раздаване.
   В това повторно раздаване се осъществява прехвърляне отгоре надолу, тоест от тези, които имат имущество и приходи в определена граница (нисаб), към тези, които са под тази граница. Наред с духовното удовлетворение, което ще вкуси както взимащият, така и даващият зекят, сред хората ще се изградят отношения на религиозно братство, другарство, приятелство, роднинство, човечност. Благодарение на зекята се изгражда едно истинско общество, в което хората ще се обичат, уважават, разбират помежду си и споделят проблемите, едно общество, което е спокойно, сигурно и в което се живее човешки.

Това, че от зекятските приходи е отделен и фонд за главните цели и насоченост, е естествено последствие от това, че ислямът вижда живота като едно цяло. А това, че приоритетът е даден на нуждаещите се означава, че спокойствието и щастието на обществото зависи от това отделните индивиди да бъдат щастливи и спокойни, че приемайки всеки един член на обществото като отделна ценност, на преден план е излязъл принципът за уважение към човека.

Б) НАЧИН ЗА РАЗДАВАНЕ НА ЗЕКЯТА

Това, че зекятът трябва да се дава на осемте групи, които фигурират в съответния айет и които по-горе бяха разяснени, е било посрещнато с одобрение от всеки факих. Но въпросът как да се раздава зекятският приход на тези осем групи и дали дяловете трябва да бъдат равни, е останало спорен.
Според ханефитските и маликийските факихи и според едно виждане, което се предава от Ахмед ибн Ханбел, задълженият със зекят може да даде зекята си както на всяка една от тях, така и само на една група. Те смятат, че айетът, който споменава групите от хора, които подлежат на зекят, не разяснява, че всяка група има поотделно и равно право и че зекятът трябва да се раздели между тях, а, това, че той трябва да се дава на тези категории.
Според шафиите, ако зекятът се раздава от собственика или упълномощено лице, то той трябва да се раздаде по равно на имащите право от седемте групи, извън занимаващите се със зекятска дейност, и от всяка група да се даде най-малко на трима човека. Това е така, за-щото в айета е пояснено, че групите, на които ще се дава зекят, поотделно са имащи право. Ахмед ибн Ханбел е на същото мнение.
Освен това изброяването на 8 групи хора в айета е довело и до спора подлежат ли на зекят и други категории хора. Според мнозинството от факихи и според класическата доктрина на ислямското право айетът, считайки зекята за едно специално право – плащане, което има специфични черти, посвещава зекята само за тези групи. Той оставя другите групи подвластни на друг вид плащания. Поради тази причина изразходването на зекята задруги групи извън изброените, не се смята за джайз.

А съобразно новия етап, който ще достигнат мюсюлманските общества в наши дни, разбирането на някои учени, които са за по-широка приложимост на зекята, е в посока, че широкото тълкуване на айета цели да олицетвори спешно нуждаещите се от изброените осем групи почти във всяко общество и те трябва да се възползват от средствата, събрани от зекята. Тези, които са дали широко тълкуване на понятията “муеллефе-и кулюб” и “фи себилиллях”, индиректно също стигат до този резултат. В основата на разногласието лежат различните подходи по отношение на смисъла, целта и въздействието на зекята върху ислямското общество.
От друга страна, се знае, че в наши дни предоставянето на раздаването на зекята в зависимост от взаимоотношение между богатия и нуждаещия се и наличните предпочитания на богатите, има доста негативен резултат. След като е така, за да може богатството в обществото да достигне до имащите право по един равностоен и справедлив начин, е нужно събирането и раздаването на зекята да се осъществява от държавна организация, и създавайки един фонд или ка-са.^да се изгради мрежа за раздаване и контрол, която да достига до най-крайните части на обществото. Понеже този метод ще спомогне до голяма степен за организирано и справедливо разпределение на зекята съответно с неговата цел и смисъл, то в наши дни гой е придобил голямо значение. Широкото тълкуване на темата за целта и въздействието на зекята улеснява решението на проблема.

В) КОИ ГРУПИ НЕ ПОДЛЕЖАТ НА ЗЕКЯТ

Зекят се дава на тези, които имат право на него. Ако зекятът не се изразходва по предназначение, а се даде на хора, които не го заслужават, от една страна не се е изпълнило това религиозно задължение, а от друга не се постига индивидуалната, социалната и икономическата полза, която се очаква от него.
В съответствие с това, фъкъхската наука се е занимала освен с групите, които заслужават зекят, и с тези, които не трябва да получат зекят, и по този начин се цели да се предотвратят негативните резултати, които се споменават.

Групите, за които се смята, че не е джайз да се дава зекят, са следните:

а) Майка, баща, съпруг(а), деца

Някой човек не може да даде своя зекят на своите усул /хората, от които е произлязъл/ и на своите фуру /потомци/Усул/ родители” са майката, бащата и дядовците, а “фуру – децата и внуците. По същия начин даден човек не може да дава зекят и на съпругата си, защото между тях има задължение за издръжка. Човек, който дава зекят, не трябва да очаква за това никаква материална облага ида се възползва от него. Ако някой даде зекят на бедните си близки (усул и фуру), може да се възползва от това по някакъв начин като освобождаване от дълга му за издръжка или наследство. Поради тази причина имуществото, което е дадено като зекят, не преминава напълно в ръцете на бедния. В известен смисъл, той е дал зекят сам на себе си.
Според Ебу Ханифе съпругата също не може да даде зекята си на бедния си съпруг. Според ханефиите може да се дава зекят на роднини като брат, чичо, леля, вуйчо, леля и техните деца.
По темата възможно ли е да се дава зекят на роднини, Шафии, Ма-лик и Ахмед ибн Ханбел изхождат от “нафака” – издръжката и казват, че задълженият със зекят не може да дава зекят на своите роднини, за чиято издръжка е отговорен правно.

б) Немюсюлмани

Факихите са единодушни, че тъй като зекятът е религиозно задължение, което има ибадетски характер, зекят не се дава на немю-сюлманите, на хора, които не вярват в Аллах, в пратениците, в съд-нияден, на вероотстъпници.
Мнозинството от факихи, сред които и имамите на четирите мез-хеба, са стигнали до единодушие, че не се дава зекят на “зимммте”155 в ислямското общество. Това е така, защото на зекят имат право бедните мюсюлмани. Той се взима от техните богати и се дава на техните бедни. Немюсюлманмте не са задължени да дават зекят. Тези, които не участвате закятското задължение, не трябва да имат м права за възползванеот него.
Някои факихи, базирайки се на тълкуването на Омер (р.а.) на израза “мискин” вайета, които определя групите, заслужаващи зекят, като “Това са бедните от ехл-и китаб”, са изразили мнение, че зекятът може да се дава и на “зиммите”. Зуфер от ханефитските факихи също е на това мнение. Според тези факихи зекятът е задоволяване на нуждата на бедния с намерение за ибадет.Тази цел се осъществява и чрез даването на зекят на бедните немюсюлмани.
Факихите, освен шафииге, са стигнали до единомислие, че садаката, които не е фарз, допълнителната може да се дава на бедните не-мюсюлмани.

в) Богати

Според ханефиите, не може да се дава зекят на хора, които имат имущество, което надвишава нисаба и е над естествените им потребности, независмо дали е “увеличаващо се” или не, а също така и на техните малки дена.

г) Близките на Пратеника (с.а.с.)

В един хадис, който се предава от Бухари, Пратеника на Аллах (с.а.с.) е казал на своя внук Хасан, който взел една от зекятските фурми и поискал да я изяде: “Остави я, остави я! Нима не знаеш, че ние не можем да ядем от зекятското имущество?” (Бухари, Зекят, 57; Муслим, Зекят, 161). Съществуват и други хадиси, които известяват, че зекят не се дава на Пратеника и на неговите близки (вж. Муслим, Зекят, 167; Ебу Дауд, Зекят, 29). Но факихите са изразили различни виждания относно това кои спадат към близките на Пратеника.
Без съмнение, съществуват много причини и смисъл в това Пратеникът да забрани той и близките му да взимат зекят. Ясно е, че човекът пример, който е създаден с най-висшия морал, последният Пратеник Мухаммед (с.а.с.) стази своя заповед е целял да опази себе си и близките си от всякакъв вид обвинения иопетняване.

Г) ОБЪРКВАНЕ ПРИ РАЗДАВАНЕТО НА ЗЕКЯТ

Човекът, който е задължен да дава зекят,трябва да търси и открие онези, които наистина го заслужават. Ако мукеллефът не прояви въ-зискателност в това отношение и даде зекята на нямащ право, то той не е изпълнил дълга си и трябва отново да даде зекята, защото е допуснал небрежност при издирването на имащите право.
Този, който е религиозно задължен с даване на зекят, прави необходимото проучване, но ако е дал зекят вместо на беден, на някой богат или немюсюлманин, то според Ебу Ханифе и имам Мухаммед, не се налага отново да дава зекят. Ебу Юсуф е на обратното мнение.
Според маликиите, мукеллефът дава зекята си на човек, за когото смята, че има право, след като направи проучване. После ако излезе, че човекът е богат или немюсюлманин, то ако зекятското имущество не е изразходвано и е възможно да бъде взето обратно, се взима обратно, ако не е, тогава се взима неговата равностойност. И в двата случая мукеллефът трябва отново да даде зекят.Според установеното в мезхеба Шафии мнение, както не отпада дългът на човек, който го е платил не на кредитора си, а на някого другиго, така и, ако зекятският дълг не се плати на имащите право, то той не отпада.