İslamofBulgaria.Net – Вярващите са Братя Вярващите са Братя
Свързани Cтатии
Някога хората ни разполагали с доста малки и скромникъщи. Имали по много деца и оскъдни ресурси.
А когато някое от момчетата пораснело итрябвало да се жени, родителите
му построявали още една малка стаичка под стрехата на къщата или пък разделяли на две
найшироката стая в нея. Синътсе задомявал в новата си стая изапочвал още по-упорито да се
труди, за да смогне и построиколкото се може по-рано собственият си дом.
Не е никак трудно да си представим и опишем накратко покъщнината им…
Ниска печка, стояща в един от ъгълите на малкатастая, а в близост до нея дьошек
с прегънат върху него йорган. Дълга шарена черга се простирана земята, а в
дъното на стаята скован дървен шкаф…
Всяко семейство само посявало житото и произвеждало хлябаси.
Тези, които през цялата година ядели житен хляб смяталисебе си
богати, защото имало такива, които достигали до следващата реколта с
царевичен хляб, аи други, които били още по зле и правели хляб от всякакъв вид
букулият (зърна), които намирали вкъщи овес, боб, леща, та дори
и от горчивите семена на метлата, която расте по баирите…
Белият хляб, който днес всекидневно ядем и често безжалостно и оскърбително хвърляме, тогава се продавал
само в големите градове, а в селата гонаричали симит. А когато се намерело и парче сирене до него,
то тогава щастието на децатабило неописуемо.
При сватбените пиршествасе колело по един дребен добитък – овен или козел.
След което всички роднини, комшии и съселяни били канени за ядене,
и с тъпан и зурна младоженците започвали един нов – труден, но щастлив живот.
Знам, че все още има хора, които са преживели тези години и те по-добре от мен
биха могли да разкажат на внуците си за своето минало. Но пожелах
накратко да спомена тези неот давнашни спомени, за да видим сами колко сме
вдигнали летвата в стандарта на нашия живот. И докато нашите родители постоянно
повтаряха думите „Чокшукюр, имаме си…”, то вече много рядко в наши дни да чуеш
някой да ги казва…
Въпреки че днес разполагаме онова, което ни е необходимо
за един спокоен и щастлив живот, ние постоянно се оплакваме, пъшкаме и
оставаме неблагодарни към благата, с които Аллах ни е дарил. Може би точно
поради тази причина „нищо нени достига“.
Разполагаме с широки къщи и апартаменти и преди още единственото ни дете да навърши 2
години, започваме да му търсим дом, та когато порасне и се ожени, да не ни пречи и ни остави
сам сами в ръцете на съдбата!
При всяко сядане на софрата нареждаме пред нас различни ястия,
но поради незнайни причини винаги оставаме гладни, въпреки останалите
полупълни чинии, които по-късно се изхвърлят в сметта.
А сватбите, които правим днес, по нищо не се различават
от царските, но в повечето случаи те се превръщат в причина,
родителите ни да се заробят за цял живот. Колко ли пък важно
е това?! Та нали трябва младоженеца да има къща, кола и
поне няколко хиляди в банката! А булката да събере чеиз (дар),
за три поколения, които никога няма да използва и ще остане
да краси прашните и безлюдни стаи!
Нека се спрем и трезво да по мислим: За какво е всичко това?
На кого и какво искаме да покажем? Кога ще отделим време да
се отблагодарим на Всемишния Аллах и се покаем пред Него? И
кога ще Му служим?
Нека не забравяме, че колкото повече се отделяме от нравите
на религията ни, толкова потруден 84ще става животът ни.
И всичко това ще продължи така, докато един ден ни настигне
смъртта и си заминем от този свят с празни ръце и бедни сър-
ца. А Всемогъщия Аллах е казал:
„„А който се отдръпва и изостави Моето напомняне
(тоест Корана), за него има живот в лишения, и
сляп ще бъде съживен в Деня на съживяването””.
Ще рече: ““Аллах мой, защо ме съживи сляп, а бях от
виждащите?”” Ще рече: ““Както идваха при теб Нашите
знамения, но ги забравяше, така Днес и ти ще бъдеш забравен.””
(Таха,20: 124-126)
Джемал ХАТИБ – Списание „Мюсюлмани“
