İslamofBulgaria.Net – Вярващите са Братя Вярващите са Братя
Свързани Cтатии
“Религия” е името, което се дава на съвкупността от правила, които определят отношенията на човека с неговия Създател, с останалите хора и същества, дават посока в живота му и са основа за държанието му спрямо тях. Феноменът “религия”, който съществува от сътворяването на човека, се среща във всички периоди на историята и във всички общности, но се проявява по различен начин. Въпреки че е трудно да се изведе определение, което да обхваща цялата тази разновидност, то, съдейки от името, дадено на тази институция, може да се съберат сведения относно нейната същност.
I. ЗНАЧЕНИЕ НА ДУМАТА РЕЛИГИЯ “ДИН”
Думата “дин”, която е с арабски корен има различни значения като “обичай и традиция, наказание и отплата, награда, подчинение, равносметка, послушание, господство и победа, властване и собственост, решение и ферман9, приет ибадет, народ, шериат10”.
Думата religion, която се използва във всички западни езици като съответстваща на думата дин е от латински произход и означава “приемането на нещо като длъжност, задължение, четене отново и отново, и извършване на дадено нещо”. Освен това тя означава и “връз
ката, която обвързва хората към техният Създател Аллах”. Когато бъдат взети под внимание тези две значения на думата religion се вижда, че те изразяват двете основни свойства на понятието “дин”, т.е. както връзката, свързваща хората с Аллах (вярата), така и прецизното извършване на някои действия (ибадет).
В свещения език на хиндуизма – санскритския думата “dharma” и в езика пали, на който са написани свещените текстове на будизма, думата “dhamnıa” са съответстващи на “дин”. Те имат значения като “истина, доктрина, правдивост, закон и основно правило.”
Може да се каже, че думите “път, вяра, обичай, служене” са допирната точка на всички значения, избрани от всяка религиозна култура за изразяването на понятието “религия”. Всички тези думи целят да изразят един вроден феномен, чиито корени са във вътрешния свят на човека и чиито плодове се проявяват с различните му действия.
В Корана думата “дин” се среща на 92 места. Освен това и в три айета (знамения) е в различни производни форми. В Корана се вижда, че тази дума се използва при следните значения: “управление, бивам управляван, подчинение, господство, обожаване, единобожие, ислям, шериат, граница, обичай, наказание, равносметка, народ”.
В Корана различните значения на термина „дин”, които придобива спрямо реда на низпославане на сурите, могат да бъдат подредени по следния начин: “В мекканските айети от първия период тази дума минава под формата “йевм-уд-дин”11 и тя изразява онзи ден в отвъдното, когато ще се търси равносметка на човека за неговата вяра и дела. (ел-Фатиха, 1/4; ез-Зарият, 5L/6)
А във втората половина от мекканския период вече значението й преминава от отговорност и равносметка в тевхид/единобожие и от-даденост. В айетите от този период, акцентирайки, че трябва единствено да се служи на Аллах и че не трябва да се съдружава с Него, се пояснява, че религията е поставена от Аллах, и тя е пътят, който води хората към Него. В този период изразите “динен къямен”12 и “миллете Ибрахим”13 се срещат в един и същ айет – един до друг. (ел-Ен‘ам, 6/161)
В мединския период изразите “миллет-и Ибрахим” и “мусли-мин”14 са използвани заедно и там се преминава от единобожието към уммета15 и към джемаата16 на тези, които са се отдали на Аллах. Спрямо изопачените и измислени религии с израза “дин-ул-хак”17 се поясняват здравите принципи на новата религия, с благата вест, че тя ще бъде извисена над всички религии. (ет-Тевбе, 9/29-33; ел-Фетх, 48/28; ес-Саф, 61/9)
Отново в мединския период със знаменията
“Без съмнение религията при Аллах е исляма.”
(Ал-и Имран, 3/19; ел-Бакара, 2/193)
“А който търси друга религия освен исляма, тя не ще му се приеме и в отвъдния живот той е от губещите. ”
(Ал-и Имран, 3/85)
се подчертава превъзходството на исляма над другите религии.
Докато в мекканския период понятието „дин/религия” придобива съдържание, което може да бъде резюмирано като “властта на Аллах, която дава насока на историята и движението на природата; която властва над времето и Вселената; която поставя религията и държи в ръцете си деня на равносметката”, то в мединския период това съдържание на думата „дин” се разширява и към него са прибавени елементи като “живеенето на живот, обвързан с Аллах, изпълняването на задълженията си спрямо мюсюлманското общество и че Аллах е притежателят на цялостното владение и господство”. (ел-Бакара, 2/193; ел-Енфал, 8/39)
Въпреки че в Корана думата „дин” не се използва само за вярванията на мюсюлманите, а и на останалите хора, то в повечето случаи с нея се има предвид исляма. (Ал-и Имран, 3/85) Думата „ислям” и думата „дин” са възприети като синоними и е оповестено, че ислямът е религията, която са донесли всички пратеници. (Ал-и Имран, 3/85; ен-Ниса,4/125; ел-Маиде, 5/3; еш-Шура, 42/13)
От друга страна, в Корана думата „дин” изразява както “улюхи-йет”18,така и “убудийет”19, т.е. тя носи две различни значения – от гледна точка на Създателя и от гледна точка на Неговите раби. Според тази нейна специфичност думата „дин” относно Създателя, Аллах означава “господстване, вземане под подчинение, търсене на сметка, даване на наказание и награда”, а относно човека, който е създаденият и служещият, тя означава “поклонение, осъзнаване на безсилието, отдаване и служене”. В крайна сметка думата „дин” е всеобщото име на закона, реда и пътя, който определя отношенията между тези две страни.
II. ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА РЕЛИГИЯ
Религията заема първо място сред понятията, чиито определения са най-сложни. Когато се дава определение за религията, то явно се вижда сложността й – да обхваща всички видове вярвания както в миналото, така и в наши дни ида изразява общите принципи, намиращи се във всички тях. Може да се даде определение за религията, което да обхваща всички религии единствено когато бъдат ясно очертани границите на понятието религия. За едно обхватно определение трябва да се изследва преди всичко понятието „набожност’’, което се придобива по пътя на личния опит, и резултатите трябва да бъдат съпоставени с религиозните истини. Въпреки всички трудности са дадени различни определения за религията, които по принцип отразяват субективните виждания на тези, които са ги дали.
Съвременните западни учени са дали много различни определения за религията като до голяма степен са взели на преден план единия или няколко от петте елемента – мисловен, чувствен, служене и социален – като тези четири елемента, извън индивидуалния опит, могат да бъдат разяснени по следния начин:
А) Мисловният фактор: умственото приемане, че съществува по-висша сила и мощ от самия човек. Понятието „божественост” или с още по-общия му израз „свещеност” е основният елемент в същността на всички религии.
Б) Чувственият фактор: чувството за обвързаност, което сърцето усеща спрямо тази висша сила и мощ, чието съществуване е прието мисловно.
В) Култовият фактор: отговорността за извършването на някои действия спрямо висшата сила, чието съществуване е прието мисловно, и към която се усеща обвързаност със сърцето. Това се нарича и факторът на действието, което обхваща ибадета и необходимите неща при служенето.
Г) Социалният фактор: социалната група, коятое изградена от хора, споделящи еднакви мисли, усещания и действия, характеризиращи служенето, т.е. хора, които споделят гореспоменатите три фактора.
Заедно с тези фактори в религиите има и други елементи, които са приети като изграждащи. Основните елементи, които са във всички религии, могат да бъдат подредени по следния начин:
- вяра в свръхестественото и в по-висшите от човека същества (в Аллах, меляике/ангел, джин/дух и духовни същества);
- разделянето на свещеното отнесвещеното; ибадети, ритуали и церемонии; писаните или неписаните традиции (свещена книга, сборник от закони с морални ценности);
- чувства, свързани със свръхестественото, с по-висшите от човека същества и със свещеното (като страх, сигурност, мистерия, грехов-ност, обожаване и чувства на обвързаност);
- връзката със свръхчовешкото (чрез пътища като откровението, пророците, дуата, молбата, вдъхновението);
- вижданията относно Вселената и човека, относно живота и това, което следва след смъртта, жизнения строй; социалната група (дже-маата) и принадлежността към нея.
В някои религии съществуват всички тези елементи, а в други -само част от тях.
Ислямските учени са дали определението на религията, вземайки предвид разясненията, намиращи се в Корана и ислямските вярвания. Според това определението за правоверната религия е: “Религията е божествен закон, който сам по себе си води разумните хора по собствен избор към полезните неща.”
Определенията на ислямските учени относно истинната религия “дин-ул-хак” са доста ограничени. Една от общите точки в тях е акцентирането, че религията е с божествен произход, т.е. изградена и низ-послана от Аллах. Според това виждане истинската религия не може да е с човешки произход. Отново в тези определения се откроява връзката на религията с разума и волята. А това означава, че религията е въпрос на разум и предпочитание. В крайна сметка определянето на религията като нещо, което само по себе си насочва хората към доброто, показва, че в същото време религията е сфера за действие, за движение. Според това религията може да бъде разгледана като осъзнаване от човека на божествените истини, които са над осезаемото, като наблюдава съществата във Вселената. Или тя може да бъде определена като съвкупност от истини, до които човек не може да достигне и може да ги придобие единствено чрез вахий/откровение, низпослано от Аллах.
III. ИЗТОЧНИКЪТ НА РЕЛИГИЯТА
Според ислямското вярване Аллах е Онзи, Който оповестява религията чрез вахий. Всички правоверни религии са произлезли от Аллах и са били валидни, докато са запазили своята оригиналност. Първият човек е и първият пратеник и религията, която му е била оповестена, е монотеизмът. Вярата в съществуването на Аллах и Не говото единство, пророчеството и отвъдният живот заемат място като непроменливи принципи във всички божествени религии. Поради тази причина общото наименование на правоверните религии, които са проповядвани от всички пратеници от Адем (а.с.)до Муха-ммед (с.а.с), е ислям. Но в историческия процес хората са се отдалечили от истинната религия и вследствие на човешките слабости са се насочили към грешни пътища, изопачени вярвания и начини на живот. Поради тази разруха и промяна, която се появила в религията, изпращайки пратеници, Аллах или е приканвал хората да научат и изпълняват старата си религия в оригиналния й вид, или е изпращал нова религия и шериат.
Поради тази причина разбирането на исляма за човека и религията не съответства с еволюционните твърдения за тях. Според исляма в началото човекът бил създаден с превъзходен облик. (ет-Тин, 95/4) Всички хора след Адем (а.с.) били дарени с такъв умствен, духовен и телесен капацитет, чрез който да осъзнават и усвояват принципите на монотеистинната религия, която е изпратена от Аллах, и да подреждат живота си спрямо тях. Пояснено е, че още от началото религията, която Аллах е оповестил на хората, е единобохието и че те са създадени с такова естество, склонно към нейното приемане. (ер-Рум, 30/30)
Уповавайки се на кораничните разяснения относно тази тема, ислямските учени са пояснили, че склонността за приемането на правата вяра у човека е вродена. Отново според повечего ислямски учени изразът „фътратуллах”, който се споменава в гореспоменатия айет, означава религията на Аллах, тоест ислямът и еди-нобожието. Поради настойчивото акцентиране в айетите и хади-сите, че правоверните религии са с божествен произход, това условие постоянно се среща в определенията за религия на ислямските учени. Именно поради тази причина именуването на някоя правоверна религия, приписвайки я на нейния пратеник или на името на народа, където е възникнала, не среща голяма приемливост в ислямската литература.
На Запад, започвайки от XVI век, се е почувствал интерес към първобитните общества, към техния начин на живот и религии; от XVIII век по темата за произхода на религията са се опитали да се установят и някои други източници освен данните, които дават свещените книги; оценявайки находките, които са придобити чрез антропологичните и археологичните изследвания, са били предложени няколко тези относно народите в миналото, та дори и относно вярванията и религиите на народите, живели в периода на предисторията. Например са подхвърлени хипотези от рода на тази, че религиите, които се появили в по-късен етап, се базират на първобитните вярвания като натуризма, в който първобитните хора, оставайки под въздействието на природните събития, им придавали свя-тост; анимизма, който представлява прекланяне на душите и особено на душите на предците; тотемизма, който представлява вяра в магиите и в святостта на животните и растенията, или вярването в свещеното, което било определено от обществото или от обществения натиск.
Може да се каже, че влиятелните от средата на XIX в. в Запада позитивистични и материалистични пропаганди, както и еволюционната теория са източниците, за твърденията и предположенията, които са в противоречие със свещените книги. Тези теории, които тръбят, че най-опростената, най-естествената и най-обикновената форма на религията може да се срещне в първобитните народи, с времето били приети и като научни методи, на които се основават изследванията. Те се базират на еволюционната теория и защитават тезата, че източниците на религията са суеверните вярвания, изопачените убеждения и многобожието, също така, че посредством еволюцията човечеството е достигнало до вярата в единния Бог.
Заедно с тези теории има още една, която следва същите научни пътища, но като цяло е достигнала до различни заключения. Това е теорията за първобитния монотеизъм. Според нея най-древното вярване на човека е вярата в единобожието. Ученикът на Тейлър, Ендрю Ленг е първият, който оспорва сериозно теорията за анимизъм на Тейлър. Той доказал, че в първобитните племена в Югоизточна Австралия не се среща анимизмът, но на всяко място се среща понятието за един висш Бог, който се намира на небето и следи хората дали следват нравствените принципи.
Тезата за такова първобитно монотеистично вярване било защитено и от Вилхелм Шмид. Той доказал, че във всички първобитни племена има доказателства за вярата в едно виеше същество, което е способно на всичко, но по-късно вследствие на историческо-културните промени то се преобразило във вярвания като политеизъм и анимизъм. Заедно с това тезата, че следите от тази древна вяра все още съществуват, е разяснена в рамките на науката.
първобитния монотеизъм.
Най-последните научни заключения относно темата за произхода на религията подкрепят това, което оповестява откровението/ва-хий, и разкриват, че това е вярата в единобожието.
