В религиозната литература думичката “уаджиб” според мнозинството от факихите, освен Ханефиите дори и да изразява религиозно задължение, което със категоричен довод се иска да бъде изпълнено по категоричен начин, то Ханефиите смятат за уместно да разгледат това задължение надве степени -фарз и уаджиб.
а) Фарз
Думата фарз, чието речниково значение е, ‘установявам нещо окончателно, предопределям, разделям на части и дялове, нещо определено и дял”. В науката фъкъх означава действието, което Аллах и Неговия пратеник са поискали по един категоричен и носещ задължителност начин, да бъде извършено от мукеллефа.
Ако довода, който показва, че извършаването на едно действие е поискано по един категоричен и носещ обязаност начин, е кат’и, то Ханефиите, правейки едно разделение на довода на кат’и (категоричен) и занни (предполагаем) го изразяват това с термина фарз. Ако пък е занни, то с термина уаджиб. Например, задължения които са установени с категорични доводи като го веенето през Рамазан, измиването на лицето в абдестта, отиването на руку и седже в намаза, са окачествяват като фарз, а задължения като молитвата уитр, садаката Фътър(фитрата), четенето на Фатиха в намаза, се окачествяват като уаджиб. Мнозинството от факихи, несмятайки за нужно едно такова разделение, използват фарза и уаджиба като еднозначни/синоними. Заедно с това вижда се, че понякога Ханефиите използват понятието уаджиб по начин, който обхваща вътре в себе си и фарза, или пък, че те са направили някои разделения и наименувания като, вземайки впредвид, носещото задължителност естество на ваджиба от практическа страна, го нарекли практически фарз, а фарз го определят като практически(амели) и вероученски (итикади) фарз.
Разделението на фарз и уаджиб на Ханефиите има някои верски и фъкъхски последствия. Отричането на фарза изкарва човека от религията, става причина за неверие (текфир). При положение че няма валидно оправдание, онзи, който изостави фарза, изпада в положение на фасик(грешник, нечестивец). Отричането на уаджиба не налага неверие. Дори и неоправданото изоставяне на всяко едно действие да превръща човека в заслужил отвъдно наказание, то изоставянето на уаджиба спрямо изоставянето на фарза се счита за по-мек недостатък. Ако в ибадетите фарзът се изостави, то това дело става невалидно(батъл) и няма възможност за конпенсиране, освен отново да бъце повторено. Съответно на това с изоставянето на уаджиба, делото не става батъл, дава се възможност то да бъде компенсирано по друг начин. Например поради това, че стоенето на Арафат по време на Хадж е фарз (рукун/основа), то ако бъде изоставено, хаджът става невалиден. Ако се изостави Са’и (тичането) между Сафа и Меруа, то уаджибът бива изоставен и това може да се конпенсира с наказателен курбан/жертвоприношение.
Главните доводи, които показват, че едно действие е фарз, са следните:
а) Повеляващият (шари) да иска извършването на някое действие със заповедна форма и да не съществува някакъв признак даващ противоположното на това значение. Например така са айетите: “Иотслужвайте молитвата, и давайте милостинята зякаш… ” (ел-Ба-кара, 2/43), “О, вярващи, изпълнявайте обетите!..*(ел-Маиде, 5/1).
б) Желанието за извършването на дадено действие от страна на повелителя да бъде с израз, показващ задължителност като “стана фарз/предписано бе”, “заповядано бе”. Така са айетите, които оповестяват, че го веенето е станало фарз, и които пояснавят, че Аллах повелява справедливост и благодетелност, и поддържане на връзките с роднините (ел-Бакара, 2/183; ен-Нахл, 16/90).
в) Някои известяващи изречения, с които се цели не да се усве-доми, а да се повели, също изразяват фарз (задължителност). Така са айетите, които известяват, че жената, чийто сьруг е загинал, трябва ще чака 4 месеца и 10 дни, а която се е развела, 3 месечни цикъла (ел-Бакара, 2/228,234).
г) Текстовете, които известяват че дадена повеля е наложена на определена група или пък на всички хора също изразят задължител ност (фарз). Например айетът: “…И дълг на хората към Аллах е поклонението хадж при Дома за онзи, който може да отиде…” (Ал-и Имран, 3/97) е доказателство за задължителността на хаджа. А айета “…Онзи, чието е новороденото, е длъжен да ги храни и облича според обичая…”(ел-Бакара, 2/233) е доказателство,че осигуряването на препитанието на жената е фарз за съпруга.
д) Известяването от страна на повелителя (шари) че при извършването на дадено дело ще даде награда и красива отплата, а в противен случай ще даде тежко наказание, също е довод, че това действие е фарз.
Фарзът от гледна точка на отговорността на изпълнение на му-келлефа се разделя на две части, фарз-ъ айн(лично задължение) и фарз-ъ кифайе (колективно задължение). Фарз-ъайн е религиозното задължението, което законодателят (шари) иска да бъде извършено от всеки мукеллеф поотделно. Това че тази заповед се извършва от други, не освобождава човека от отговорност. Докато не възникне довод, който да е противоложен на това, заповедите на повелителя показват, че това действие е фарз-ъ айн. Такива са основните ибаде-ти като намаз, оруч, хадж, зекят. А фарз-ъ кифайе са религиозните задължение, за които мюсюлманите са отговорни като общество, а не като индивид.
Такива са кланянето на молитвата дженазе, джихада, занимаваното с наука, пактиването на просифесиите и изкуствата, повеляването на доброто и възбраняването на злото, свидетелствуването. Когато тези задължения бъдат изпълнени от една част от обществото, отговорността (или това като задължение) отпада от останалите. Ако никой не ги извърши, то всички мюсюлмани имат грях. Наградата за фарз-ъ кифайе принадлежи само на неговия извършител. Когато в обществото нема груд способен, който да извърши фарз-ь кифайе, го вече това става фарз-ъ айн за единствения способен. Когато ведно общество не остане някой друг, който да свидетелства относно някой слуачай, някой който да повелява доброто и да възпира злото, или който да лекува болния, то изпълнението на тези задължения стават фарз-ъ айн за онзи човек, който има способност да ги върши.
б) Уаджиб
Думата уаджиб, чието речниково значение е, “нещо, което е установено, необходимо, съществуващо и нужно” в науката фъкъх според мнозинството факихи е еднозначно понятие с фарза и означава действието, чието изпъление повелителят е пожелал по един категоричен и задължителен начин от мукеллефа. А Ханефиите, наричайки повелята, която е установена с кат’и (категоричен) довод фарз, а тази, която е установена с занни (некатегоричен довод) ваджиб, са направили едно такова двуразделение. Но и Ханефиите са на мнение, че уаджибът също като фарза трябва да бъде категорично извършван. Това тяхно разделение по-скоро цели да покаже силата на довода и религиозните последствия от отричането. По тази причина Ханефиите наричат уаджиба “практически фарз” в повечето места. Например поради това, че садаката фътр, четенето на Фатиха в намаза, витъра и байрямските намази, коленето на курбан са установени с занни довод, то според Ханефиите, те не са фарз, а уаджиб.
Според Хнефиите уаджибът се разделя на две:
а) Уаджибите, които са установени с един занни довод, който изглежда силен на ниво близко до един категоричен довод. Влизащите в тази група уаджиби вземат името амели/практически фарз или зан-ни/предполагаем фарз. Такива са молитвата уитр, мокренето с вода на 1/4 от главата при абдест.
б) Уаджибите, които са установени с хабер-и уахид, които е занни довод. Те по ниво на важност са под практическите фарзове и над суннета. Например така са следните уаджиби: четенето на Фатиха в намаза; текбира кунузт в молитвата уитр; байрямските текбири; и уаджибите в молитвата, които се компенсират с правенето на севих (поправително) седжде.
Отричането на уаджиба не налага (не води до) неверие. Но се счита за причина за обвиняване в заблуда. Изоставянето на уаджиба дрои и да не е колкото изоставянето на фарза, то също налага грях и отговорност. Например изоставянето на някое от ваджибите на намаза, обърквайки се, налага севих седждето. А изоставянето на един ваджиб нарочно, е тахримен мекрух и налага повторното извршване на намаза. Според едно виждане, което се преписва на Ахмед бин Ханбел тези действия, чието извършване е заповядано в Корана се наричат фарз, а тези, които са заповядани в суннета, се наричат уаджиб.