ВЯРАТА

А) ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ЗА ВЯРА И ОБХВАТНОСТТА Й


В речника думата “иман/вяра” означава “потвърждаване думите на някого, потвърждаване на истинността им и приемане на това, което е казал, приемането му със сърдечно спокойствие; даването на сигурност на този срещу теб, да бъдеш в сигурност, да вярваш от душа и сърце без да остава място за съмнение”.


А като термин думата означава, да подкрепяш пратеника в категорично знаещите се повелите, които е донесъл от Аллах (зарурат-и дин-нийе/религозните задължения), да приемаш без колебание оповестените от него неща и да вярваш от сърце, че те са истина и правда.


Според това истината и същността на вярата е потвърждението на сърцето. Подвърждението на сърцето е естественият елемент на вярата, който не се променя. Тук става въпрос за една много близка връзка между вярата и знанието. Всеки вярващ човек знае в какво вярва, но всяко знание не поражда/налага вяра. За да може да се каже “вяра” на това знание/познание, което е свързано с основите, в които трябва да се вярва, в душата и сърцето на човек трябва да съ -ществува едно преклонение, едно подчинение и едно потвърждение, които да се базират на свободната воля. Награждаването на повяр -валия със севап и даването на наказание на неповярвалия се основа — ва на съществуването или несъществуването на обвързаността и по твърждението на човека от сърце.

Някои от айетите и хадисите, които показват, че вярата е едно действие, свързано със сърцето, едно подвърждение на сърцето са следните:


“О, Пратенико, да не те наскърбяват надпреварващите се в не-верието сред онези, чиито успил изричаха: “Повярвахме!”, ала не вярваха сърцата им, и онези от юдеите, които все лъжата слушаха…”

(ел-Маиде, 5/41)


“И когото Аллах поиска да напъти, разтваря Той гърдите му за Исляма…”

(ел-Ен’ам, 6/125)


“Аллах ще постави в рая, заслужилите рая, и в ада заслужилите го, и после ще каже погледнете ако нямерите някого който има в сърцето си вяра колкото зрънце, то го изкарайте от огъня.” (Бухари, “Иман”, 15; Муслим, “Иман”, 82)


Както се вижда, същността на вярата е потвърждението на сърцето за нещата, в които трябава да се вярва. Ако някой дори и с езика си каже, че е повярвал, но не го е потвърдил със сърцето си, то той не може да бъде вярващ. И сътветно на това ако има някой, който поради някакъв недостатък като нямост не може да разкрие своята вяра с думи, или пък съществува някой, който казва, че е неверник или без-верник , поради това че се намира под някяква заплаха, въпреки че е потвърдил със сърцето си и е повярвал, то той се смята за вярващ. Най-ясният пример за това е следният случай:


Сахабето Аммар бин Ясир, което не успяло да издържи тежките мъчения и смъртните заплахи на племето Курайш, въпреки че сърдечно вярвал, казал с думи, че не е мюсюлманин и че е излезнал от религията на Мухаммед. Низпославайки айет относно този случай, Аллах е пояснил, че Аммар е един вярващ човек: “Който отрече Аллах, след като е повярвал освен който е бил принуден, но сърцето му е спокойно с вярата… Ала които разтворят гръд за неверието, над тях е гневът на Аллах и за тях има огромно мъчение.” (ен-Нахл, 16/106)


Въпреки че основния елемент е потвърждението на сърцето, то поради това, че хората не могат да знаят какво се крие в съцето, разкриването на вярата в сърцето с думи налага да се отнасят към този човек спрямо това неговите слова и изказване на земята. Поради тази причина изказването с думи, тоест изразяването на намиращата се в сърцето вяра с език/думи не е една част от нея, а сякаш земното условие за вярата.
Единствено Аллах знае какво е скрито в сърцата. Дали някой е повярвал става ясно или със собственото му изричане, или с извършва

нето му на определени мбадети като кланянето на молитвата с дже-маат, които показват, че гой е вярващ. Тогава този човек се признава за вярващ, среща отношение като мюсюлманин и може да се ожени за жена мюсюлманка. Месото от животното, което е заклано, се яде и бива обложен/задължен с религиозни данъци като зекят и юшур78/ десятък.


Когато загине, му се кланя дженазе и се погребва в мюсюлманското гробище. Ако някой не изрече с езика си своята вяра, то на него не се практикуват този вид постановления, които са специфични за мюсюлманин. Колко важно е изричането/икрар във вярата, пратеникът ни е изразил в следните свои хадиси:
“Онзи, който има в сърцето си вяра, колкото прашинка (брашно), арпа и зрънце и каже няма друг Бог, освен Аллах и Мухаммед е Негов пратеник, ще излезне от огъня”. (Бухари, “Иман”, 33; Тирмизи, “Джехен-нем”, 9; Ибн Мадже, “Зувд”, 37)


“Беше ми повелено да воювам с хората докато не кажат/заслвиде-телстват “Няма друг бог, освен Аллах и Мухаммед е Негов пратеник. Когато изрекат това, те се сдобиват с имуществена и душевна сигурност. Но наказанията, които са по силата на общественото право, са извън това. А равносметката относно лицата на техните души принадлежи на Аллах”. (Бухари, “Джихад”, 1О2;Муслим,“Иман”,8; ЕбуДа-уд, “Джихад”, 104)


Поради това, че засвидетелствотосдуми е толкова важно, то в по-вечето случаи определението за вяра е налравено под следната форма: “Потвърждение със сърцето и засвидетелстване/изричане с езика/ думи”. Но определянето на вярата по този начин не налага онзи, който казва “повярвах”, въпреки че не вярва със сърцето си, да бъде вярващ. По тази тема в един айет се повелява следното:

“А някои от хората казват: “Повярвахме в Аллах и в Сетния ден.” Ала те не са вярващи.”

(ел-Бакара, 2/8)


Въпреки че не вярва от сърце, човек, който изрича с думи, че вярва поради това, че не може да се узнае вярата и засвидетелството в сърцето, на земята среща отношение като мюсюлманин. Но поради това, че няма вяра и че е двуличник в отвъдното, той ще бъде третиран като кафир/неверник и ще остане вечно в огъня.
Както става ясно от тези сведения, потвърждението на сърцето е

стълбът на вярата, елементът без който не може и непроменливата основа. А засвидетелстването на езика е условието, допринасящо за опознаването на тази истина.


Б) КОНСПЕКТНАТА, ЦЯЛОСТНА (ИДЖМАЛИ) И ОБСТОЙНАТА, ДЕТАЙЛНАТА (ТАФСИЛИ) ВЯРА


Вярата от гледна точка на обстоятелства, в които трябва да се вярва, се раздля на две: резюмирана и детайлна.

а) Цялостната вяра

Това означава краткото и цялостно/групово вярване в нещага, в които трябва да се вярва. Най-съществената и най-кратка форма на вярата “резюмираната вяра” накратко е изложена в двете свидетелства за теухид и шехадет. Свидетелството теухид/единобожието е изречението “Ля иляхе илляллах, Мухаммед’ур-расулюллах (Няма друг Бог освен Аллах и Мухаммед е Негов пратеник)” А словото за ше-хадет/засвидетелстване е “Ешхеду енля иляхе илляллах, уе ешхе-ду енне Мухаммеден абдуху уе расулюх (Засвидетелствам, че няма друг Бог освен Аллах и Мухаммед е Негов пратеник и раб)”.


Това е първото ниво на вярата и първият основен стълб на исляма. Когато един човек, който наистина признава Аллах като единствен бог и който е приел Мухаммед за Негов пратеник, то тогава това означава, че той е приел директно и другите основи на вярата и религията, която е донесъл пратеника ни, защото останалите основи на вярата ни са оповестени посредством пратеника. Ако е така, подкрепянето на пратеника на Аллах означава и потвърждаване на постановленията, които той е донесъл. Поради това, че не са изброени едно по едно нещата, в които трябва да се вярва, тази вяра се нарича иджмали (цялостна) вяра. Въпреки че, за да се считаш вярващ, е достатъчна цялостната вяра, то научаването на всяко едно от останалите постановления на исляма и на нещата, в които трябва да се вярва поотделно, е задължително за човека.

б) Детайлната вяра

Детайлната вяра е подробното вярване във всяко едно нещо, в което трябва да се вярва, и под една ясна и широка форма се нарича де-тайлна/тафсили вяра. Детайлната вяра се изследва в три нива:
Първото ниво е категоричната вяра в Аллах, в това, че Мухаммед е пратеник на Аллах и в Съдния ден. Това е по-широка вяра спрямо цялостната вяра, защото тук заема място и вярата в отвъдното.

Второто ниво е вярата поотделно в Аллах, ангелите, книгите, пра тениците, Съдния ден, в повторното съживяване след смъртта, в съ ществуването на рая и ада, на наградата и наказанието, в съдбата ı предписаното. Второто ниво на детайлната/тафсили вяра са споме натите в аменту принципи.


Третото ниво е потвърждаването на всички предания и постановления, които Мухаммед е донесъл от Аллах и които са достигнал? до нас пътя теуатур. Тоест казано по друг начин вяра във всички неща, които са обосновани с айети мухкем /ясни и мутеватир хадиси поотделно, заедно с всички подробности, които да включват всички повести и заповеди на Аллах и пратеника Му. Следователно научаването на намаза, оруча, хаджа и останалите фарзове, на забранените и позволените действия и потвърждаването от сърце на всички тях като фарз, халал и харам представлява третото ниво на детайлната вяра.


Някой, който не е мюсюлманин, чрез цялостната/тафсили вяра се счита за влезнал в исляма. Ако загине върху тази вяра, то накрая той ще влезне в рая. Но с детайлната вяра, вярата на мюсюланина се извисява, изпълва и стъпва на здрави основи. След като един човек потвърди от сърце Аллах и това, което идва от Него, то той трябва да научи, приеме и практикува всички заповеди и забрани, които е пояснил пратеникът, приемайки религиозното задължение/фарза като фарз и забраната като забрана.


Третото ниво на детайлната вяра съдържа вярата във всички убе-жденски, преклоненски, морални и постановления, свързани с отне-шения муамелята, вярата, в които е задължителна, наречени зару-рат-ъдиниййе.

В) ПОДРЪЖАВАНАТА (ТАКЛИДИ) И ИЗСЛЕДВАНАТА (ТАХКИКИ) ВЯРА

Вярата, която без да се основава на доводи, е възникнала с внуше-нието/влиянието на обкръжението на човека и която сякаш изглежда като едно естествено последствие от това човек да се роди и порасне в едно ислямско общество. Въпреки че според повечето от учените от ехл-и суннет този вид вяра е валидна, то човек е отговорен, ако не подсилва вярата си с разумни/мисловни и религиозни доводи. Подражаваната вяра може да претърпи разтърсване с възраженията, които ще изразят отричащите и заблудените. За това вярата трябва да бъде подсилвана с религиозни и мисловни доводи, защото доводите пазят вярата срещу съмненията и възраженията, които ще бъдат изказани. А вярата, която се базира върху доводи, знание, изследване иосъзнаване, се нарича тахкики, тоест изследваната вяра. Същинското нещо е всеки мюсюлманин да притежава тахкики вяра и да носи съзнанието в какво, защо и как вярва.

Г) ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ВЯРАТА И ДЕЛАТА (АМЕЛ)

Арабската дума “амел” означава работа, държане, поведение и действие, което се основава на волята. Всъщност потвърждението от сърце (тасдик) и изразяването на вярата с език (икрар) също са едно дело (амел). Но когато се каже “амел”, повече се има предвид действията на органите, които са извън сърцето и езика. В това положение, въпреки че вярата и делата са две различни неща и че делата не са една част от вярата, то между тях двете съществува една много силна връзка и взаимотношение.

а) Делото не е неразделната част от вярата.

Според учените от Ехл-и суннет делото не е част от вярата, не е нейн стълб и нейн задължителен елемент. Поради тази причина човек, който е приел всички религиозни принципи от сърце, но поради различни причини не е извършил заповедите на религията или е потъпкал забраните на религията, докато не смята греха, който е извършил за хелал/позволен, се счита за вярващ. Защото:


а) В Корана съществуват много айети, които започват с думите: “Онези, които вярват и вършат праведни дела.”(ел-Бакара, 2/277; Юнус, 10/9; Худ, 11/23) В тези айети вярващите и вършещите праведни дела са споменати поотделно. Ако делото бе една част от вярата, то след като се кажеше “вярващите”, нямаше да има нужда и от споменаването на “вършещите праведни дела”.


б) В някой айети, за да се счете едно дело за валидно/признато, е поставено условието да има вяра. Например в едно знамение се повелява: “А който върши праведни дела и е вярващ, не ще се страхува нито от угнетяване, нито от ощетяване.”(Таха, 20/112). Ако вярата и делото бяха едно и също нещо, или ако делото бе част от вярата, тогава те нямаше да се споменават поотделно и вярата нямаше да се счита като условия, за да бъде признато делото.


в) В някой айети е споменато, че големият грях и вярата могат да съществуват/срещнат заедно. В един от тези айети се казва: “И ако две групи от вярващите се сбият, помирете ги…” (ел-Худжурат, 49/9; освен това вж. ел-Бакара, 2/178; ет-Тахрим, 66/8) и се говори за хората, които, вършейки убийство, което се счита за голям грях, са отрекли с думата “вярващи”.

г) Големите религиозни учени от периода на пратеника са приели за вярващ онзи, който въпреки че има вяра в сърцето и изрича я засвидетелства с езика си, не върши делата, които религията е заповядала, и нарушава някои от забраните, стига той да не смята извършеното от него за позволено и правилно. И са казали, че тези видхора са грешни вярващи. Това е общото мнение на учените от Ехл-и суннет.

б) Необходимостта от делото и връзката му с вярата

Между делото и вярата има едно близко взаимотношение. В много от айетите на Корана вярата и праведното дело са споменати един до друг редом. В тях настоятелно се желае от вярващите да осигурят своето материално и душевно развитие, вършейки праведни дела. Защото вярата, която не е успяла да излезне от сферата на мисълта и сърцето към сферата на действието и поведението, прилича наедно безплодно дърво. Непрестанното сияние на съществуващата в сърцето светлина на вярата и постепенното й усилване е възможно с праведните дела. Освен това, за да се достигне пълнотата на вярата, за да се повдигне нейното ниво и за да се достигне до безбройните блага, които Аллах е обещал на тези, които притежават такава вяра, е нужно действие/дела. Ако човек само потвърждава нещата, в които трябва да се вярва, и ако нарушава забраните, показвайки едно поведение, което не придава значение на делата,то неговата обвързаност към религията, Аллах и пратеника малко по малко намалява и някой ден пламъка на вярата в сърцето му ще загасне и изчезне. Следователно важността на делата е много голяма както от гледна точка на ролята, които вършат в усилването на вярата, така и от гледна точка на това, че те са средството, което предпазва вярващия от наказанието на огъня и му помагат да достигне до благата, и от гледна точка на извършването на задължението да служи на Аллах в истинския му смисъл.

Д) УВЕЛИЧАВАНЕТО/НАРАСТВАНЕТО И НАМАЛЯВАНЕТО/ ПОНИЖЕНИЕТО НА ВЯРАТА

Вярата от страна на обстоятелствата, в които трябва да се вярва, не се увеличава или намалява. Ако някой приеме всички основи на вярата, но не повярва в една или в няколко от тях, например ако не повярва в ангелите или че петкратна молитвата е задължителна, или ако отрече, че убиването на човек е забранено, то този човек не се счита за повярвал. В това положение поради това, че вярата не се е осъществила не може да става дума за нейното увеличаване или намаляване. Всеки е задължен да вярва в еднакви неща. По отношение на основите, в които трябва да вярва, няма никаква разлика между учения и невежия; между този, който е пратеник и този, който не е; между жената и мъжа.


Вярата показва промени от гледна точка на това дали е силна или слаба. На някого вярата е силна, а на друг – слаба. Вярата на някой е напълно залегнала в душата му, а на някои други – е останала повърхностна. Вярата на някои хора е на нивото на знание и убеждение, което се основава на слуха и мисълта на човека. На някои тя е на нивото на знание и убеждение, което се основава на гледане, а на някои на нивото на знание и убеждение, което се базира върху живеенето, усещането от сърце и вътрешния/душевния опит.


За съществуването на този вид разлика във вярата се сочи в айе-тите и хадисите. Както се повелява в айета, Ибарахим (а.с.) поискал от Аллах да види как съживява мъртвите, а когато Аллах го попитал: “А нима не повярва?”, той отговорил:

“Да, повярвах! Но за да се успокои сърцето ми”.

(ел-Бакара, 2/260)

По този начин се пояснило, че вярата му, след като видял как Аллах съживява мъртвите, е по-силна от предишната му вяра.


Айети от Корана като “А на тези, които вярват, тя увеличава вярата и се радват.” (ет-Теубе, 9/124); “Той е, Който низпосла спокойствие в сърцата на вярващите, за да подсили тяхната вяра. (ел-Фетих 48/4); Вярващите са онези, които щом бъде споменат Аллах, сърцата им тръпнат, и щом им бъдат четени Неговите знамения, те усилват вярата им, и на своя Господ се уповават.” (ел-Енфал, 8/2) и хадисите на тази тема показват, че вярата може да бъде на различни нива по сила и от страна на това колкото е навлез-нала в дълбините на сърцето и от страна на качество тя може да се увеличава и намалява.

Е) УСЛОВИЯТА, КОИТО ТРЯБВА ДА ПРИТЕЖАВА ЕДНА ВЯРАТА, ЗА ДА БЪДЕ ТЯ ПРИЕТА/ВАЛИДНА

а да бъде приета и за да доведе своя притежател до спасението, при вярата трябва да са на лице следните условия:

  1. На земята вярата трябва да бъде едно предпочитание, което е основано на свободната воля, и не трябва да е възникнала в положение на заплаха, натиск или при загуба на надежда от земния живот. При положение, че някой който, преди не е вярвал, каже “повярвах” в последния си дъх, осъзнавайки наказанието, което ще го сполети, то тази вяра е невалидна. В един айет се повелява: “И когато виждаха Нашето наказание, казваха: “Повярвахме в Аллах, единстве но в Него, и отхвърляме онова, с което Го сьдружавахме. “Но не им бе от полза вярата им, когато виждаха Нашето наказание. Такъв бе обичаят на Аллах спрямо Неговите раби и преди. Неверниците губят. ”(ел-Му’мин, 40/84-85)
  2. Вярващият трябва да страни от действие и поведение, които означават отричане на някое от верските принципи. Например, не може да се нарече “вярващ” чове, който приема Аллах и всички пратеници, но не вярва в пророчеството на Мухаммед, или пък някой, който със собствената си свободна воля отрича едно постановление, което е категорично халал или харам. Например да отрича, че петкратната молитва е фарз и че пиенето на вино/алкохол е харам, или пък на някой, който се подиграва, който се прекланя на идоли, кръстове и т.н.
  3. Вярващият не трябва да бъде нито безнадежден, нито сигурен относно милостта на Аллах. Той трябва да е между страха и надеждата. Мюсюлманинът не трябва да изпитва сигурност относно себе си, тръгвайки от мисълта “Аз така и така имам вяра, то тогава непременно ще отида в рая”. Или пък не трябва да губи надежда от милостта на Аллах, казвайки “аз извърших много грехове, аз непременно съм от обитателите на ада”, защото тези две неща могат да станат причина той да загуби вярата. По тази тема в Корана се повелява следното: “Само невярващите хора губят надежда за милостта на Аллах.” (Юсуф, 12/87); “Само губещите хора смятат, че са в безопасност пред замисъла на Аллах.” (ел-А’раф, 7/99)

Ж) ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ВЯРАТА И ИСЛЯМА

В речникът думата “ислям” означава “подчинение, преклонение, обвързване, отдаване на нещо, оставане в здраве”. А като термин думата означава “подчинението на Великия Аллах, и потвърждавайки всички онези неща, които пратеникът е оповестил в името на религията, със сърце и изричайки това с език, живеенето на това, в което той е вярвал, и приемайки го с неговите слова и действия, и показване на усвояването им”.
В Корана думата “иман”/”вяра” и думата “ислям” понякога са били използвани в едно и също, а понякога – в различни значения. Ако думата “иман” и думата “ислям” се използват в едно и също значение, то тогава в това положение думата “ислям” означава “да се вярва че постановленията, които са ислямските задължения са породени ог религията, възприемането на исляма като една религия, и под-слушанието към нея”. Ислямът е едно много широко понятие и означава отдаденост/теслим.

А отдадеността бива три вида. Тя става или със сърцето, а това означава категорично убеждение/вяра. Или със думи, това е икрар/лз-ричане на вярата. Или става с органите и това са делата. Ето отдаде-востта на сърцето и обвързването му, което е едно от тези три форми на исляма, се нарича иман/вяра. Думата “иман” и думата “ислям” са използвани в един същ смисъл в следния айет:

“Ще те чуят само тези, които вярват в Нашите знамения. Тези са отдадените на Аллах.”

(ен-Немл, 27/81)

Ако думата “иман” и думата “ислям” се използват в едно и също значение, то тогава всеки вярващ е мюсюлманин и всеки мюсюлманин е вярващ.


При положение, че думата “иман” и думата “ислям” бъдат погледнати като две различни понятия, то всеки вярващ е мюсюлманин, но зсеки мюсюлманин не се счита за вярващ. Защото в този смисъл думата “ислям” означава не обвързаността и отдадеността на сърцето, а отдадеността на езика и органите, извършването на определени дела. При това положение думата “ислям” става едно по-общо, а думата “иман” едно по-специфично понятие. Например мунафик/двулични-кът казва с езика си, че е мюсюлманин, оставя впечатлението, че вър-ши повелите на религията, но не вярва със сърцето си. Мунафикът,въпреки че всъщност не вярва, то той на земята може да изглежда, като че е мюсюлманин. Думата “ислям” и думата “иман” минават като отделни понятия в следния айет:

“Бедуините рекоха: “Ние повярвахме. ” Кажи: “Не сте повярвали, ала кажете: “Отдадохме се на Аллах!”, защото вярата не е влязла още в сърцата ви. И ако се покорите на Аллах и на Неговия Пратеник, Той не ще отнеме нищо от делата ви. Аллах е опрощаващ, милосърден.”

(ел-Худжурат, 49/14)

3) ПОНЯТИЕТО “ГОЛЯМ ГРЯХ

С Арабската дума кебире (мн. ч. кебайр), с която се изразява големият грях, се наричат големите големите грехове/грешки идействия, които са причина за поражение/гибел относно, които съществуват за-плашитехни религиозни текстове/нас (айет и коран) и които са причина за наказанието на извършителя на земята и в отвъдното.


Най-големият грях сред големите грехове е съдружаването с Ал-лах/ширк и отричането на неговото съществуване (куфр). В хадиси-те съществуват различни данни относно това какви са големите грехове. Пратеника ни (с.а.с.) в един отхадисите си, повелявайки: “Да ви оповестя ли кои са най-големите от големите грехове? Те са: преписването на съдружник на Аллах, неподслушанието към родителите и лъжесвидетелството.” (Бухари,“Едеб”, 6; Муслим, “Иман”, 38; Тирии

зи, Тефсир”, 5), а в друг: “Странете/предпазвайте се от седем гряха, които унищожават (разоряват). Те са: съдружаването с Аллах, правенето на магии, несправедливото убиване на човек, изяждането на си-раческо имущество, лихвата, бягането от война и клеветата към една целомъдрена и вярваща жена, че е извършила прелюбодеяние. ” (Бу-хари, “Уесайа”, 23; Муслим, “Иман”, 38; Ебу Дауд,“Уесайа”, 10) е споменал седемте от големите грехове. В един друг хадис броят на големите грехове е пояснен като девет и към тях е допълнено неподслу-шанието към родителите и извършването на някое забранено дело в Месджид-и харам. (Ебу Дауд, “Уесайа”, 10)


Ако някой (грешник и порочник), въпреки че има вяра в сърцето си и е изказва и с езика си, но по различни причини е изоставил делата и следователно е извършил някое от големите грехове извън ширка/съдружаването с Аллах и изпадането в неверието куфр> и ако той не счита за позволен греха, който е извършил , то той е вярващ, не е неверник. Но поради това, че е извършил грях, той ще бъде наказан. Но за този човек вратата на покаянието е отворена. В отвъдното ако Великият Аллах пожелае, Той ще опрости подобен човек, ще разреши да се застъпничи за него. Ако пък пожелае, Той ще го накаже толкова, колкото е грехът му. И накрая поради това, че в сърцето си този човек има вяра, то Аллах ще го вкара в рая.


Според това, което разказва едно от сахабетата на име Ебу Зер ел-Гъфари, пратеникът е повелил: “Онзи, който казва няма друг Бог освен Аллах и е загинал върху това убеждение, ще влезне в рая. ” Ебу Зер попитал: “Дори и този човек да извърши прелюбодеяние и да открадне? А пратеникът отговорил: “Да той ще влезне в рая, дори и да е пре-любодействал и да е откраднал “. Когато Ебу Зер задал въпрос три пъти и получил един и същ отговор, то на четвъртия път пратеникът на Аллах (с.а.с.) повелил следното: “Да този човек ще влезне в рая дори и това да не се харесва на Ебу Зер.” (Бухари, “Теухид”, 33; “Рикак”, 16; Муслим, “Иман”, 40; Тирмизи, “Иман”, 18)

И) ВИДОВЕТЕ ХОРА СПРЯМО ПОТВЪРЖДЕНИЕТО И ОТРИЧАНЕТО

Хората от гледна точка на потвърждение и отричане могат да бъдат разгледани в три групи.

а) Вярващ/му’мин

Онзи, който, вярвайки от сърце в Аллах, в пратеника и в неща, които той е оповестил, ги е приел и потвърдил, се нарича вярващ. Вяpващите ще влезнат в рая и там ще притежават много блага. Грешните зярващи дори и в отвъдното да бъдат наказани спрямо количество-го на вината им, то накрая те ще бъдат вкарани в рая. В Корана има много айети, които се отнасят за това, че вярващите ще бъдат завинаги в рая.

б) Неверник (кяфир)

Онзи, който не вярва в основните принципи на ислямската религия и който отрича един или няколко, или пък всички от принципите на религията (зарурат’у диниййе), които са категорични, че пратеникът ни ги е донесъл от Аллах и които са стигнали до нас по пътя “теватур”, се нарича кяфир/неверник. Например онзи, който отрича, че петкратната молитва е фарз и виното харам, онзи, който не приема съществуването на ангелите и джиновете е неверник.
Думата “кяфир” в речника означава “покриващ”. Поради това, че покриват истинската и правата вяра и вярват в грешни неща тези хора били наречени кяфир. Ако някой човек загине като неверник, то той ще остане вечно в ада. В един от айетите на тази тема се повелява следното:

“А онези, които не вярват и умират неверници, над тях е проклятието на Аллах и на всички ангели и хора вечно ще са в него. Мъчението им не ще бъде облекчено и не ще им се даде отсрочка.”

(ел-Бакара, 2/161-162)

в) Двуличник (мунафък)

Въпреки че казват, че приемат единството на Аллах, пророчеството на пратеника, това, което е донесъл от Аллах и живеят като мюсюлмани, тези които невярват от сърце, се наричат двуличници. Вътрешната страна на двуличника е една, а външната – друга. Думите му не се съвпадат със същността му. В един айет се повелява следното:

“А някои от хората казват: “Повярвахме в Аллах и в Сетния ден. ” Ала те не са вярващи.”

(ел-Бакара, 2/8)

В друг айет това, че двулич-ниците всъщност са неверници, се изразява по следния начин:

“Така е, защото повярваха, после станаха неверници, затова бяха запечатани сърцата им, та не разбират.”

(ел-Мунафикун, 63/3)


Двуличниците са по-опасни за ислямското общество от открития неверник, защото поради това, че по външност приличат на мюсюлмани, тяхното разпознаване е невъзможно. Те рушат от вътре спокойствието и реда, и влизайки в ролята на мили и добронамери, повеждат невнимателните/нехайните и незнаещи мюсюлмани към грешни посоки. Пратеникът посредством откровението знаел кои са двуличници и поради тази причина не им давал важни задачи. Поради това, че за дошлите след пратеника не можело да става дума за един такъв източник на знание (вахи/откровение) и това, че не е правилно да се разузнава вътрешният свят, тези, които казват, че са мюсюлмани, двуличникът среща отношение като мюсюлманин. Неговото наказание е останало за отвъдното. И както е оповестено в един айет в най-ниската степен на ада, се намират двуличниците: “Лицемерите са най-ниско на дъното на Огъня и не ще намериш за тях избавител”. (ен-Ниса, 4/145)

Й) НЕВЕРИЕТО и СЪДРУЖАВАНЕТО С АЛЛАХ

Думата “куфр” означава “покриване”. А в религиозната литература тя означава, опровергавайки пратеника в нещата, които е донесъл, да се отрече един или няколко от религиозните принципи, които са непроменливи с категоричност. А думата “ширк”, която в речника означава приемане на съдружник, а като термин тя означава приемането на съществуването на подобен, равен и съдружник на Аллах в божествеността, в имената, в качествата и в действията му. Съдружа -ващите с Аллах не отричат съществуването на Аллах. Те, приемайки, че съществува и друг Бог освен Аллах, обожават и тях или приписват сили и същества, които да са равни на Него от гледна точка на имената, качествата, волята и владеенето му.


Ширк и куфр са две близки едно до друго понятия. Разлика между тях е, че неверието е по-общо, а ширкът по-специфично понятие. В този смисъл всеки ширк е неверие, но всяко неверие не е ширк. Всеки съдружаващ е неверник, но не всеки неверник е съдружаващ, за-щото ширкът става в следствие на приписване на съдружник на Аллах, на личността, имената и качествата му. А неверието става с приемането на някои убеждения, за които се знае, че са неверие.


Едно от убежденията, които са неверие, е приписването на съдружник на Аллах. Например както в огнепоклонничеството приемането на съществуването на два бога както е съдружаване, то в същото време е и неверие. Обаче не вярата в съдния ден е неверие, но не е съдружаване.


Приписването на съдружник на Аллах е най-големия грях. Аллах е пояснил, че освен ширка ще опрости всички останали грехове за онзи, за когото пожелае.Това в един от айетите е изразено по следния начин: “Аллах не прощава да се съдружава с Него, но освен това прощава на когото пожелае. А който съдружава с Аллах, той дълбоко се е заблудил.” (ен-Ниса, 4/116)


Според Корана еинственият притежател на владението на земята на небесата е Аллах. Сътворяването принадлежи на Него. Всяко не-дo – и да иска и да не иска – се е преклонило на Него. Във всяко не-до Неговото решение е валидно. В сътворяването и господството ни-ой не може да му бъде съдружник.

К) ГРАНИЦАТА МЕЖДУ ВЯРАТА И НЕВЕРИЕТО

Вярата означава потвърждаването на всичко онова, което е донебъл пратеникът, а неверието – неговото отричане. Според това глав-ният от разделите, който отделя вярата от неверието, е потвържда-зането на сърцето. Но поради това, че потвърждението на сърцето не може да бъде узнато от страна на хората, изричането/икрар и извършването на религиозните задължения, които показват изричането, тоест делата са приети като показател за съществуването на вярата в сърцето.


Най-ясният знак на неверието е отхвърлянето на един или на няколко от основните принципи на религията или нехаресването им, неотдаването на важност и считането ги за нестойностни. Един човек, който казва, че е мюсюлманин на този свят, трябва да се приема като вярващ и да не се отхвърля от ислямското общество, защото на земята се прави отношение спрямо външния вид и изричането. А определянето на това дали вярва или не вярва отвътре принадлежи на Аллах и това е един казус, който се отнася за отвъдното. В един айет повелявайки: “О, вярващи, когато странствате по пътя на Аллах, изяснявайте си и не казвайте на онзи, който ви отправи поздрав: “Ти не си вярващ”, стремейки се към мимолетното на земния живот. ” (ен-Ниса 4/94) се обръща внимание на това.


Пратеникът, също за да акцентира върху важността на изричането във вярата и за да покаже нуждата от това този, който изрича те-лиме- и теухид да бъде приет като мюсюлманин, е повелил следното: “Повелено ми бе да се бия (водя битка) с хората, докато не засвидетелстват, че няма друг Бог освен Аллах и че Мухаммед е пратеникът на Аллах. Когато изрекат това, то те защитават своя живот и имущество отмен…”(Бухари, “Джихад”, 102; Муслим,“Иман”,8;ЕбуДа-уд, “Джихад”, 104) Поради тази причина всеки, който изрича с език своята вяра и я отразява в делата си, трябва да бъде считан като един естествен член на ислямското общество, трябва да притежава сигурност за живота и имуществото си. От гледна точка на земно- религиозните постановления и човешки взаимотношения той трябва да притежава всички статуси, права и отговорности, които притежава мюсюлманинът.

Л) ОБВИНЯВАНЕ В НЕВЕРИЕ (ТЕКФИР)

Думата “текфир” означава считането на човек, за който се знае, че е мюсюлманин, за неверник поради своите убеждения, думи и действия, които носят отричащ характер. А думата “иртидад” означава излизането на мюсюлманина от религията/вероотстъпничество. Този, който излиза от религията, се нарича муртед/вероотстъпник. В тази връзка думата “текфир” означава отсъждането за неверието на една личност от страна на останалите, а думата “иртидад” означава напускането на исляма от страна на човека по собствена воля и със собствени думи и считането му за вероотстъпник от правния ред.


Поради това, че отсъждането за неверието на някого означава осъждане на много тежки земни последствия, сакции и лишения, то е ясно, че към темата относно текфира трябва да се отнася много прецизно. Това се отнася както за текфира, което е едно личностно обвинение и твърдение, така и за вероотстьпничеството/иртидад, което представлява една обществена присъда. Не се налагат съдебните решения относно вероотстъгничеството, базирайки се на случайни обвинения в неверие.


В ислямската култура понятията “текфир” и “иртидад” не са ограничаване и държане под заплаха на религиозната и лична свобода. Те са в ролята на една предпазна мярка и обществено- здравно мислещ рефлекс, които насочени към цели като предотвратяване на явното неуважение и нападки срещу общите ценности на обществото и религиозните вярвания, подсигуряването на нужното спокойствие и покой в обществото, предпазване на поколенията от отрицателните влияния на отричането и осъществяването на справедливостта от гледна точка на обществената съвест с налагането на нужните постановления към считания за неверник човек.


Направеният не на място текфир веди до пораждането на тежки последствия от страна на индивида. Освен това той става причина за отварянето на невъзможни за закриване рани в обществения живот и за повреждането и разрухата на единството и цялостта. Защо-то един човек в това състояние, въпреки че Аллах знае неговото истинско положение, не среща в обществото отношение като на мюсюлманин, не му се взема селяма/поздрава, ь:е се поздравява и не се яде това, което е заклал. Не се разрешава той да се ожени за жена мюсюлманка. Когато загине, не му се кланя молитва “дженазе”. Не се погребва в мюсюлманско гробище. Поради това, че текфирът поражда толкова тежки последствия, пратеникът ни (са.с.), въпреки че е знаел за съществуването на двуличници в мединското общество, то той нe ги е обвинил в неверие, следвал е една политика, чиито основи са обвързани към снизходителството, и в много хадиси е препоръчал да :е страни от обвиняването в неверие на човек, който казва “аз съм мюсюлманин”. В един хадис се повелява следното: “Ако някой повика човек с думите “невернико” или пък. каже “ей, враг на Аллах” а този човек не е такъв, то тази дума се връща към него”. (Бухари, “Ферайз”, 29; Муслим, “Иман”, 27) В другхадис на пратеника пък се казва следното: “Когато един човек се обърне към своя брат мюсюлманин с думите “ей, невернико”, то един от тях взема/поема тези думи върху себе си. А ако това, което казва е истина, то тази дума остава при човека (на когото е казал), а ако не е, то тя се връща към изричащия я. ” (Бухари, “Едеб”, 73; Муслим, “Иман”, 26).


Както се разбира и от хадисите, когато се обвинява някой в неверие, то обстоятелството, което да се има в предвид, е доброто установяване на това, че този човек е приел/обсебен от сърце убеждение, което е неверие. Ако човекът отсреща не приема/обсебен открито не-верието, то трябва да се действа предпазливо в темата, да се казва, че със делата и думите си е влезнал в неверие. Учените, които вземат предвид споменатите препоръки на пратеника (с.а.с.), са споменали “необвняването в неверие на някого, който е от “ехл-и къбле” и е извършил грях” сред основните принципи на Ехл-и суннет.

относно Mustafa

Проверете Също

ВАДЖИБИТЕ НА НАМАЗА

Изоставянето на някой отваджибите на намаза не разваля намаза. Ако някой от ваджибите бъде изоставен …

Bir cevap yazın

E-posta hesabınız yayımlanmayacak. Gerekli alanlar * ile işaretlenmişlerdir