İslamofBulgaria.Net – Вярващите са Братя Вярващите са Братя
Свързани Cтатии
В Корана не се среща айет, който ясно да повестява, че животните подлежат на зекят. Заедно с това може да се тълкува, че заповедта “Вземи от техните имоти милостиня.”(ет-Теубе, 9/103) обхваща и животните, защото те, особено в скитническите общества, може би са най-важното средство за препитание и богатство. Това, че арабите от пустинята използват “мал” в значение на животно, е по тази причина.
В хадисите на Пратеника (с.а.с.) както и останалите имущества които подлежат на зекят, животните са разгледани твърде подробно.
Според това, което предават източниците, Пратеника на Аллах (с.а.с.) е разпоредил да бъде записано едно дълго данъчно разяснение, което показва имуществата, които подлежат на зекят, техния нисаб и размера на зекята за тях, но е починал преди да може да го изпрати по места. Това данъчно разяснение е било приложено на практика в периодите на Ебу Бекир и Омер (р.а.) (Бухари, Зекят, 37).
Когато това указание и останалите хадиси по тази тема, бъдат разгледани заедно, се стига до следните заключения относно зекята за животните.
- По време на Пратеника (с.а.с.), сподвижниците му и в периода натабиините са били обложени със зекят, камилите, едрият рогат добитък и овцете.
- Нисабът при камилите бил 5 броя, при овцете – 40, а при едрия рогат добитък – 30.
Освен това ислямските учени са стигнали до съгласие, че нисабът на козите трябва да бъде приравен към нисаба за овцете, а за биволите – към едрия рогат добитък. - В писмото на Пратеника (с.а.с.) е пояснено, че овцете, които ще подлежат на зекят, трябва да бъдат “сайме”.
“Сайме” се наричат животните, които са прекарали по-голямата част от годината, пасейки по пасбища. Животните, които се хранят с фураж, се наричат “ма’люфе”, а тези, които се използват като работен добитък – “амиле”.
И така животните подлежащи на зекят трябва да отговарят на следните условия:
- Да прекарват по-голяма част от годината, пасейки по пасбища и да не се угояват.
- Не трябва да са от животните “амиле”, които се използват за работи в земеделието и за товарене. Мнозинството от факихи са стигнали до единодушие по отношение на тези две условия. Но имам Малик се е противопоставил на мнозинството и е защитил тезата, че всички животни трябва да поделжат на зекят, независимо дали са сайме, угоявани или използвани за работа.
а) Зекятьт за камилите
В първите ислямски периоди камилата е била от много важно значение за жителите както на Арабския полуостров, така и на съседните държави. Те са я използвали за месото и млякото й, и като превозно средство. В съответствие с това както по времето на Пратеника, така и в последвалия го период в уведомителните писма, които са били изпращани в различните ислямските държави, камилата винаги е била на челно място.
В хадисите на Пратеника (с.а.с.) размерите на зекята за камилите били показани по следния начин (Бухари, Зекят, 37-38):
От 5 до 9 1 брой овца
От 10 до 14 2“
От 15 до 19 3“
От 20 до 24 4“
От 25 до 35 1 женска камила на две години
От 36 до 45 1 женска камила на три години
От 46 до 60 1 женска камила на четири години
От 61 до 75 1 женска камила на пет години
От 76 до 90 2 женска камила на три години
От 91 до 120 2 женска камила на пет години.
Понеже тази таблица се базира на практиката на Пратеника с.а.с) и праведните халифи.то сред ислямските учени няма разногласия по тази тема. При положение, че броят на камилите е по-голям от посочения, фъкъхските мезхеби са определили различни критерии за издължаване на зекята. Например, според ханефиите, след бройката откамили зекятътсе плаща както при първите бройки.
б) Зекятът за овцете
В хадисите на Пратеника броят на овцете и зекятът, който ще се изплати за тези бройки, са показани по следния начин (Бухари, Зе-кят, 38):
От 1 до 39 – освободени от зекят
От 40 до 120 1 овца
От 121 до 200 2“
От 200 до 399 3“
От 400 до 500 4 “
в) Зекятът за едрия рогат добитък
При едрия рогат добитък, който е “сайме”, нисабът за зекят е 30 броя, за по-малък брой не се налага зекят. От 30 до 40 броя говеда се дава едно мъжко или женско бозайниче, което е навършило две години. От 40 до 60 говеда се дава едно мъжко или женско теле, което е влязло в третата си година. Когато са точно 60 говеда, се дава 2 бозайничета, които са навършили по една година. После се изчислява, като на всеки 30 говеда се дава едно бозайниче и на всеки 40 говеда – едно теле.
По отношение на зекята не се прави разлика между говедо и бивол и те се считат за един вид. Ако някой има 20 крави и 10 бивола, се приема, че е достигнал нисаба за зекят от 30 говеда.
г) Зекятът за конете
Въпреки че се предават два хадиса от Пратеника, които са: “Аз ви освободих от зекята за коня и роба.” и “Мюсюлманинът не дължи зекят за своя роб и кон.” (Бухари, Зекят, 45-46), също от него се предават хадиси, които показват, че той изключва от това общо становище конете “сайме”, които се развъждат с цел размножаване, и не подлежат на зекят.
Ебу Убейде съобщава за две различни предания по тази тема. Според едното група мюсюлмани от Шам, обръщайки се към Омер (р.а.), са предложили да дадат зекят за конете си. Халифът, след като се посъветвал със сподвижниците, е отхвърлил това искане с мотива, че Пратеникът и Ебу Бекир не са взимали зекят от конете (Ебу Убейде, ел-Емуал, номер 1364). Спореддругото предание, което е противоположно по смисъл, групата от Шам се е обърнала към Ебу Убейде, за да дадат зекят за конете си. Той от своя страна известил Омер (р.а.) затова и поискал неговото писмено мнение по въпроса. В писмото си Омер (р.а.) отговорил на Ебу Убейде: Ако хората от Шам искат да да-дат зекят за конете, да го вземе и да го раздаде на бедните сред тях” (Ебу Убейде, ел-Емуал, номер 1365).
От хадисите, които се предават от Пратеника (с.а.с.) и от Омер (р.а.) по въпроса дали се дължи зекят за конете или не, се разбира, че по времето на Пратеника в Медина и околията не е имало много коне, а предимно камили, защото мюсюлманите са отглеждали коне единствено, за да ги използват при битка. Освен това става ясно, че масовото развъждане на коне с цел продажба и печалба все още не бил развит.
В крайна сметка Омер (р.а.) първо отхвърлил предложението на групата мюсюлмани от Шам да вземе зекят от конете им с мотива, че по времето на Пратеника и Ебу Бекир е нямало подобна практика, по-късно след като видял, че конете се отглеждат изцяло с търговска цел, за да се размножават, защитил позицията, че трябва да се взима зекят от тези животни.
Мнозинството от факихите, изхождайки от хадисите на Пратеника, които известяват, че “конете са изключени от зекята”, са възприели същото мнение. Според Ебу Ханифе и ученика му Зуфер, конете, които се отглеждат с цел да бъдат продадени, в смесено стадо и прекарват повечето време от годината на паша, са подложени на зекят, като за всеки кон се дава по един динар, или, остойностявайки ги в пари, подложат на зекят в размер на 1/40 (2,5%) от тази стойност.
Тук трябва да поясним следното: ислямските факихи, освен че са стигнали до съгласие, че конете, които се използват като превозно средство, отглеждат се с военна цел и прекарват повечето от годината, хранейки се в ясла, са изключени от зекят, също били единодушни, че всички коне, развъждани с търговска цел, подлежат на зекята, а на противоположното мнение били само правистите захири (буквалисти).
Следователно, на зекят подлежат само тези коне, които се отглеждат смесено, за да се размножават и прекарват повечето време в годината по пасбищата. Според нас причината за възникналите разногласия между факихите по този въпрос е в това, че по времето на Пратеника не е съществувала практика в тази насока. Както и по-горе бе пояснено, по времето на Пратеника на Арабския полуостров традицията за смесено отглеждане на коне с цел придобиване на поколение, все още е била слабо развита. Знае се, че в онзи период конете били оглеждани предимно за използване в битка. Но когато по времето на Омер (р.а.) започанали да отглеждат коне и със споменатата цел, те също били подложени на зекят.
Когато внимателно бъдат анализирани примерите, които се срещат в сюннета на Пратеника и в практиката на сподвижниците по въпроса за подлагането на животните на зекят и класическата фъкъхска доктрина, сформирала се около тези предания, се вижда, че за взимането на зекят от животните е била определена една средна граница за богатсво съобразно условията в онова общество и количеството над нея е било подложено на зекят. Може да се каже, че долната граница за зекят при камилите, едрия рогат добитък и овцете е на еднакво икономическо ниво за тогавашните условия и били равностойни помежду си.
Вижда се, че както се е правела разлика в размера на зекята в зависимост от това дали земята е била напоявана с дъждовна вода или изкуствено, така на зекят са били подложени тези животни, които се хранят по пасбища и животни, които пасели свободно, а не отглежданите с фураж. Това, че животните, които се отглеждат при домашни условия са оставени извън основата за изчисление на данъка, е още един израз на принципа, че това не се отнася за основните продукти.
Ясно е, че животните, които се отглеждат с търговска цел, ще са подчинени на становището за търговските стоки.
Не трябва да се забравя и това че, когато са оформяни становищата, свързани със зекята, са били взети за основа разпространените и познати животински видове в общество. Зекятът за другите животински видове, които се отглеждат днес на стада, трябва да бъде даден в същия размери.
