РЕЛИГОЗНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ (ХУКУМ)

Съвпуността от правила, които ислямската религия е донесла, за да осигури земното и отвъдното щастие на хората, са наричани ах-кям-и шериййе и ахкям-и иляхийе, тоест шер’и/религиозно-правни (шериатски) и иляхи/божествени постановления. Когато се каже ше-риатско постановление, се разбират тези постановлния, които айе-тите и хадисите изразяват направо, и те съобразно техните теми се разделят на три главни групи: вероученски, нравствени и практически. Вероученските постановления на религията, изграждат основата на всички религиозни заповеди/ахкям. Основите на вярата са така, и е основно да се вярва в тях, в собствената им цялост и по начин, както оповестяват текствовете. С тези постановления се занимават науките акайд и келям. Нравствените постановления са постановления, които целят, подобрявайки отношенията на хората помежду им и с останалите същества, да възпитат нефиса. Те изграждат главната тема на науките за благовъзпитание и тасаввуф.
Поради това, че практическите постановления са на второ ниво спрямо вероученските, то те се наричат ахкям-и фер’иййе, второстепенни постановления. Тези постановления се занимават с последствията, които ще се дължат на действията на мукеллефа, които се отразяват на неговия външен свят и с правилата свързани с тях. Те пък се делят на две части, ибадети и муамелята/задълженията, взай-мотношенията между хората. Ибадетите са дела и действия, които възпитават душата и волята на човек, развиват способността му да мисли, развиват неговата мисловна зрялост, и които независимо дали съществува някаква земна полза или не, се правят единствено, за да се спечели задоволството на Аллах. Основните правила и условия, свързани с ибадетите, са разяснени един по един от страна на Аллах и Неговия пратеник. Ибадетите се правят като право на Аллах, те не се променят с промяната на времето и условията, не се увеличават и не намаляват. Пради тази причина религиозните постановления, които са свързани с ибадетите, се наричат “тааббуди”. Те представляват втория по важност фактор на религията след верските основи. А постановленията “муамелят” подрежда взаймоотношенията на индивида с останалите индивиди и обществото и ги обвързва към определени правила и последствия/резултати. Тези посановления в основата си се базират на принципа за справедливост. В корана и суннета са разяснени само главните принципи и цели на постановленията “муамелят”, но заедно с това в някои теми са концентрирани и подробни постановления. Казано по друг начин, постановленията муамелят в Корана и суннета са ограничени на брой и повечето от тях представляват определяне на принципи и цели. По принцип богатата съвкупност от постановления “муамелят”, която се е образувала в ислямската литература и традиция, отразява правната култура, която ислямските прависти са развили около айетите и хадисите. Поради тази причина и постановленията относно муамелята могат да се променят спрямо времето, мястото и обичая, стига те да не бъдат в разрез с Корана и суннета.
Дори и религиозните постановления да се разделят по талък начин на три групи, то в същото време вярата в правдивостта и валидността на едно постановление, което е в Корана и суннета, без да се гледа в коя група заема място то, е едно верско задължение. Например кланянето на намаз, даването на зекят, непенето на вино, неизвършването на кражба, дори и да е едно практическо постановление, то вярата, че следването на тези заповеди и забрани е правилно и нужно, е една верска необходимост. По тази причина некланянето на молитва и пиенето на вино означават нарушаването на едно религиозно-практическо постановление, а отричането на това, че намазът и оручът са фарз, и че лихвата и прелюбодеянието са забранени, е нарушаване на едно верско постановление. Според ислямското убеждение, мюсюлманинът първо трябва да повярва, че това, което Аллах и пратеника са заповядали и онова, което са забранили, е вярно и необходимо, а после да се опитва да ги извършва до толкова, до колкото му достигат силите.
Във фъкъхската методология постановлението първо се разделя на две основни групи, теклифи и ваз’и (директни индиректни). Основните понятия и постановления, които заемат място във всяка една група в същото време засягат от близо религиозното и правното последствие от действията на мукеллефа.


а) Ваз’и хукум


Хукумът ваз’и, което изразява връзката между две положения, която остановил законодатяля, вътре в себе си, се разделя на три: себеб, шарт, и мани’. Поради това, че заемащите място в тази група разделения и понятия като себеб, рукун, шарт, сиххат, фесат(фасид), бутлян (батьл) притежават важни последствия особено в сферата ибадетите и ахвал-и шахсиййе (личните състояния на индивида), то преди всичко има нужда тези основни понятия да бъдат узнати.
Себеб/причина/мотив. Това е положението, чието съществуване законодателят е превърнал в знак за съществуването на постановлението, и чието несъществуване в знак за несъществуването на постановлението. Например времето е причина/себеб за молитвата, настъпването на месец рамадан есебеп за говее него, достигането на имуществото до границата на нисаба е себеб за зекята. Ибадетите по принципи са обвързани с причини, които се случват извън волята на мукеллефа, а муамелята с причини, които се случват по волята на му-келлефа. Така както сделката за продажба е себеб за преминаването на имуществото, и както кражбата и убиването на човек са себеб за изпълнението на наказанията, които за предвидени. Ако не се породи причината, то и постановлението не се осъществява.

Рукун (стълб, основа). Това изравява елементът, от чието собствено същетвуване зависи съществуването на нещо, и който представлява една част от неговата структура. Това е едно разяснение, което по-скоро е направено спрямо определението на Ханефиите. Според останалите факихи нещото, от което зависи основно съществуване на нещо -дори и да не предствавлява част от структурата на това нещо, се нарича рукун. Рукуните/стълбовете и условията за достоверност в ибадетите изграждат фарзовете на този ибадет. Липсата на едно от тях прави този ибадет не валиден (батъл/празно, фасид/разрушено). Такова е изоставянето на четенето на Коран (къраат), руку и седжето в намаз.

Шарт. Действието или качеството, от чието съществуване зависи съществуването на едно правно последствие, но това, чето съществува, не прави задължително неговото съществуване и на представлява една част от неговата структура.
Например абдестът е условие за молитвата и присъствието на свидел е условие във венчавката. Без те да бъдат на налице не става намаз и венчавка. Но освен че те не са една част от молитвата и венчавката, но абдестът и свидетелят не правят задължителни намаза и никяха. Ако законодателят (Шар’и) е сметнал едно условие(шарт) за необходимо, за да бъде едно постановление валидно, то това условие се нарича шер’и шарт, тоест религизоно-правно условие. Докато тези условия не са налице, ибадетите и правните действия не се осъществяват. Такива са следните условията: малкото дете да достигне период на зрялост, за да му бъде дадено имуществото, и да мине една година от времето от както човек се е сдобил с имущество, което преминава границата нисаб. Аусловията, които хората са поставили относно техните правни постановления, се наричат джа’ли. Такива са условията по споразуменията и висящите условия. Особено това какъв вид условия ще се поставят в спогодбите и какво ще е влиянието на тези условия върху спогодбата е довело до големи спорове сред ислямските прависти.

Мани’ (пречка). Това понятие се определя като “положението, чието съществуване поражда необвързването на постановлението с решение или неосъществяването на причината (себеб). Вероотстъп-ничеството и убиването на наследника си са сметнати за пречка (ма-ни’) за ставането на наследник, менстуацията и следродилното положение (течение) за ставането на намазът фарз, близката родствена връзка за венчавката. Друг един пример е, когато човек притежава богатство, което е в количеството нисаб, но има в същото количество и дълг, тогава това представлява мани’/пречка закятьт да стане уаджиб/задължителен.
Независимо дали по вид делата, които имат шериато-правна свойственост са от ибадета или от муамелята, то спрямо това дали носят или не гореспоменатите рукуни и условия, те са подложени на едно разделение и окачествяване, като сахих-батил или сахих-фасид и батъл. Няма разногласие във виждането, че когато един ибадет или правно действие съдържа предвидените условия и стълбове, той ще бъде сахих, тоест валиден. Съобразно на това, съххат означава е едно действие да носи всички нужни стълбове и условия, бутлян/невалид-ност означава да липсва стълба/рукуна или един от изграждащите елементи на едно действие. А думата фасит(неизрядно) означава, че въпреки, че стълбовете и елементите му са налице, то има липса в условията. Това едно правно действие да бъде батъл/невалидно, означава че то не е било основано, че е в състояние на несъществуващо, и че не е обвързано никакво правно последствие към това действие. Това една правна практика да е фасид/незирядна означва, че по принцип тя съществува, само има някои условия, които не са налице и в пове-чето случаи тази непълнота може да бъде прибавена в последствие, и че практиката единствено след едно допълнение може да стане сахих (валидна). По тази причина към едно дело, което е фасид могат да бъдат обвързани някои последствия. Разделението в муамелята на батъл-фасид, тоест на бутлян-фесад е едно разбиране, което Ханефи-ите са изкарали на преден план.
Що се отнася до ибадетите, факифите са в единомислие, че в иба-детите бутлянът и фесадът имат същия смисъл и последствие. По тази причина в ибадета непълнотата назависимо дали е в стълба или в някое от условията, то краят е един и същ. Например в намаза без седжде стълба, а в намаза, който е кланян без абдест условието липсва. За този вид действия не предстой нито едно правно и религиозно положително последствие. Както като резултат от ибадет, на които липсват някой стълб и някое от условията ще бъде фасид или батъл, така и един ибадет, който е започнал като шериатско валиден може да стане фасид или батъл по причина на някое действие, което не съответства с естесвото на ибадета.

Например така са говореното в намаза и съзнателното ядене и пиене от страна на говеещия. Както по темата за ибадети фасид и батъл изразяват еднакъв смисъл, то в същият смисъл могат и да се използват и изрази като не е сахих, не е джайз, няма да е в сила, невалиден. Ибадетът, който е неизряден и е станал невалиден трябва да бъде възтановен и да му бъде направена каза/да бъде извършен отново. Понякога като наказание отделно е необходим и кеффарет (изкупление). Знаем, че в речника думата фесад означава “развалям се”, думата ифсад “развалям”, а думата “фасид”, “нещо, което е развалено”. Тръгвайки от това, действието и недостатъка, които повреждат един ибадет или една правна практика, се наричат муфсид. Казано по друг начин думата муфсид в сферата на ибадетите означава действие и недостатъка, които, повреждайки един ибадет, който е започнал в съотвествие с неговите методи и правила, го превръщат в невалиден.
Макар че муфсид не заема място в различните разделения на шер’и-теклиф’и (преките шериагски) постановлението, това той да се счита сред основите вероученски знания, които трябва да знае човек, взаймаки го в групата на действията на мукеллефа, то донякъде с това се цели да покаже важните последствия в сферата ибадетите и ахвал-и шахсиййе от разделенията и понятията като себеб, рукун, шарт, мани, съххат, фесад и бутлан, които заемат място в групата “ваз’и” (индиректните, непреките постановления) на шериатското постановление, и които горе бяха накратко резюмирани, и да усве-домят мукеллефа по тази тема. Съобразно на това с опознаването на тези основни понятия, които накратко бяха изложени, понятието муфсид, което в вероученската литература заема място сред действията на мукеллеф, ще се проясни.


б) Постановленията теклифи (действията на мукеллефа)


Постановлението теклифи означава законодателят (шари) да поиска от мукеллефа да извърши или неизвърши дадено действие, или пък да го остави свободен между това (възножността) да го извърши или не. Желанието на законодателят може да бъде както по категоричен и имащ задължителност начин, така и в един по-мек вид. От друга страна, подлагането на довода (делил) на някои разделения отстрана на достоверността/субути насочеността му (делялет) (тоест връзката към източника си, и изразяването му на определено значение) е неизбежно. Като резултат от това отнешение и разделение постановлението (теклифи) се разглежда в пет категории: иджаб (задължителност),мубах, небд, тахрим, керахет. От друга страна, спрямо това какво е желанието на законодателя общо или специфично за някои състояния, постановленията “теклифи” могат да бъдат разделени на две, рухсат и азимет. А спрямо обхватността им на необходимите основи и условия и това да пораждат правно последствие, те могат да бъдат подложение на едно разделение на гри: сахих, фасид и батьл. Останалите факихи, освен Ханефиите приемат тези постановленията в групата на “ваз’и” и ги подлага на едно частично различно разделение. Поради това, че всички тези изброени теклифи постановления, като краен резултат изразяват по една отстраните на религиозната отговорност (мукелле-фийет), то те в религиозната терминология се назовава с името еф’ал-имукеллифин (тоест действията на мекеллефа).


Мнозинството от учените по усул’ю фъкъх определят шер’ и(шериатското) постановление като обръщения на Аллах, които се отнасят до действията на мекеллефите, а Ханефиите като резултат от това обръщение. Според това мнозинството (джумхур) нарича действието на Аллах да забранява (харам) или да прави задължително (иджаб) шериатско постановление, а Ханефиите наричат така качествата на действията, тоест окачествяванията като фарз, уаджиб, мекрух и т.н. Използването на понятията теклифи хукум и еф’ал-и мукеллифин в един и същ смисъл в фъкъхската литература е резултат от това развитие. Отново мнозинството от учените по методология, преписвайки теклифи хукума към обръщението на законодателя, го разделят на пет части: иджаб, небд, ибаха, керахе, и тахрим. А Ханефиите разглеждат това, разделяйки го на седем части: фарз, уаджиб, мендуб, мубах, тензихен мекрух, тахримен мекрух, харам. Тези понятия в същото време образуват и разделите на еф’ал-и мукеллифин. Това ваджъбът и мекрухът да се разделят на две, е една свойнстве-ност/специфичност, която принадлежи на Ханефиите.


Ог друга страна, въпреки че има близка връзка помежду им, на пръв поглед подразделенията на ваз’и хукума като рукун,себеб, шарт, мани’ или съххат, фесад, бутлян, нефаз, люзум, изглеждат извън обхватността на дейстията на мукеллефа. Но били направени опити това положение да бъде компенсирано, като към гореспоменатите разделения били прибавени раделениякато: суннет-мустехаб и нови раздели като муфсид, или разширявайки обхватността на понятията фарз, ваджиб, харам.
В крайна сметка с прибавянето на понятията рухсат и азимет еф’ал-и мукеллефин е предобил една широка обхватност, изразяваща всички практични постановления, които са насочени към мукеллефа, тоест всички практически постановления, с които е държан отговоренда знае, и да се държи съответно тях. По тази причина усведомяванетс по темата за еф’ал-и мукеллифин е станала една необходимост, коятс сякаш е в една степен на едно предпоставка, за да могат правилно дг бъдат разбрани и приложени постановленията в сферата на ибадета и ахвал-и шахсиййе. Въпреки, че в фъкъхската литература постановленията теклифи се разглеждат под формата на пет постановления (ахкям-ъ хамсе) – ваджиб, мекрух, мубах, мендуп, харам, го с идеята да се създаде улеснение за читателя, ние сметнахме за умесно да разгледаме и някои други основни понятия, подразделения, и наименования, които са в рамките на тези пет постановления под тези заглавия.
аа) Петте Основни Теклифи Хукума (директни постановления)

относно Mustafa

Проверете Също

ОСНОВИТЕ НА ВЯРАТА

В книгите по вероучение основите на вярата на ислямската религия са изразени с термина “аменту”. …

Bir cevap yazın

E-posta hesabınız yayımlanmayacak. Gerekli alanlar * ile işaretlenmişlerdir