СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА НАМАЗА

В Корана по различни поводи се известява, че намазът бил заповядан и на пратениците преди нашият пратеник (вж.ел-Бакара, 2/83; Юнус, 10/81; Худ, 11/87; Ибрахим, 14/37,40; Мерйем, 19/30-31,54-55; Таха, 20/14; ел-Енбия, 21/72-73; Локман, 31/17). Както се разбира от това, ибадетът намаз не е бил спицифичен единствено за общността на Мухаммед (с.а.с.), а е съществувал и в предишните религии.


Според съществуващите в книгите по сийер94 сведения след първото откровение на пратеника (с.а.с.) са били низпослани айетите, които го съветват да прояви издръжливост към тежестта на пророчеството и да търпи, а намазът бил направен задължителен “фарз” веднага след периода (фетрет), в който низпославането на откровението било спряно за известно време. Когато се припомни, че намазът бил заповядан и в по-предшните религии, то се разбира, че намазът функционира като съпротива срещу трудностите. Впрочем в един айет се повелява следното:

“О, вярващи, искайте помощта на Аллах с търпение и молитва!”

(ел-Бакара, 2/153)


Когато намазът бил направен фарз, Джабрайл идвайки при пратеника, го завел до мястото, намиращо се от към долината, наречена Акабе.Там с избликналата вода първо Дажбрайл, а после и пратеникът (с.а.с) взели абдест и заедно кланяли два рекята намаз. Пратеникът на Аллах се завърнал радостен вкъщи, и хващайки съпругата си Хатидже за ръката, я завел на същото място. Там по същият начин заедно с Хатидже взели абдест и кланяли два рекята намаз. Според някои учени айетът в сурата Исра

“И не отслужвай гръмогласно своята молитва…”

(ел-Исра, 17/110)

е свързан с този таен за молитвата период.


Намазът, който в началните години на Исляма се състоял от по два рекята сутрин и вечер, според широкоприетото мнение, петкратният намаз е станал фарз след събитието Мирадж. Айетът

“Споменавай своя Господ в душата си със смирение и страх, без гръмки слова сутрин и вечер, и не бъди от нехайните!”

(ел-А’раф, 7/205)

изглежда, че се отнася за положението на намаза в началото. Отново според широкоприетото мнение заставането като имам на Джабрайл пред пратеника в подножието на Кябето, за да му покаже времената за молитвата, е станало на следващият ден след събитието Мирадж.


Всяка религия се основава върху покланянето пред сътворяващата мощ и създаването на връзка със свещеното. Във всяка религия съществуват ритуали, които са предвидени да подсигурят това. В ислямската религия пътя на приближаване към Всевишния създател Аллах, стъпалото за извисяване към Него и най-блестящият и важен ибадет от тази гледна точка, е намазът. Поради тази своя специфичност молитвата била счетена за същността и резюмето на всички останали ибадетите. Впрочем в един от хадисите си пратеникът (с.а.с.), е повелил следното: “Молитвата е стълбът на религията. “ (Тирмизи, Иман, 8; МуснедуУ, 231, 237; Аджлюни, Кешфу’л-хафа, 1, 31-32), a седжето е окачествил като най-близкото състояние на раба до Аллах (Муслим, Салят/215; Несаи, Меуакит, 35)


Намазът, който след двете засвиделствата е най-важният стълб на Исляма, е петкратно задължение за всеки мюсюлманин мъж или жена в различни части на деня. Всъщност ибадетът намаз, дори и да няма никаква цел и мъдрост, както в останалите ибадеги, то той трябва да бъде вършен единствено защото го налага религията, в която се вярва, защото е една заповед на всевишния създател, и ако не за друго поне за това трябва стриктно да се изпълнява.


Макар че ибадетите не са противоречащи на разума,то съобразно на тяхното естество и структура, могат да заемат място извън темите, които могат да бъдат усъзнати и разяснени по пътя на разума. Но намазът не е нещо, което се състой единствено от заповядани формк, а съществуват айети и хадиси, които показват че в него съществуват цели и мъдрости.


Всъщност думата “салят”, която ние превеждаме като намаз (молитва), в Арабския език означава “отправяне на молитва, хваляне, възхваляване”. Според съответните айети и хадиси, една от мъдрости -те намазът да бъде направен задължителен,е онзи, който кланя намаз “осъзнавайки” в съзнанието и разума си силата, мощта, наказанието и милостта на Аллах, да украси (техзиб) своята душа, и по този начин да я възпрепятства от всякакъв вид злини, грешки и провинения. Мисълта за Аллах и обвързването на сърцето към Него предпазват човека от всякакво зло. Също така намазът е най-голямото средството за постоянното спомняне за Аллах.


Ето за това в един айет се казва:

“…и извършвай молитвата, за да Ме споменаваш!”

(Таха, 20/14).

Също така (от мъдростите на намаза е това), че Аллах не е известил за заповетта на намаза, изпращайки на земята ангела Джабрайл, а я известил в нощта Мирада, когато пратеникът (с.а.с) се възнесъл към Неговите покои, показва важността и значението на този ибадет от страна на религиозния и духовния живот на мюсюлманина. Поради тази причина в религиозната литература, за да се изрази тази страна на намаза и да се покаже че намазът е едно важно средство в достигането на раба до Аллах и по пътя му за срещата с Него, е казано: “Молитвата е мираджът на вярващия”. Общото определение на общността, свързано с намаза, сякаш е било резюмирано с това изречение.


Намазът е служене към Всевишният Аллах, с определени действия и специфични правила. Външността на намаза дори и да се състой от една дозина форми и споменавания, то неговата вътрешност и истинска същност е обръщение към Всевишният създател, говорене с Него, приближавне към Него и съзерцаване в Него. Поради тази своя специфичност, тоест поради това, че означава непринудена и безпо-средна среща и разговор с всевишния създател, намазът е приет като една божествена благодат.


Изоставянето и некланянето на намаза е голям грях. Пратеника на Аллах (с.а.с.) е известил, че намазът е първото дело, за което ще се търси сметка в Съдния ден (Тирмизи, Салят, 188). Поради това, че кланянето на намаз се счита за един от основните външни показатели на исляма, ислямските учени, оценявайки някои съществуващи предания според своите разбирания, са предвидили някои санкции за този, който изостави намаза без да отрича неговата задължителност. Много естествено е, че когато намазът и останалите ибадети бъдат извършвани заради задоволството на Аллах, и от сърце, то тогава те ще осъществят техния смисъл и цел.


След като намаза, който се кланя поради някакви принуждения или показност, няма никаква стойност,то санкциите, които факихите са предвидили спрямо техните времена за тези, които са изоставили намаза, трябва да бъдат отценени от гледна точка на обществения ред и общият морален принцип. Всъщност една голяма част от хадисите, на които се базират тези санкции не са насочени към целта да покажат санкцията за изоставянето на намаза, а целят да покажат важността на ибадета “намаз” в ислямската религия. След като никой няма правото и властта да прави някого принудително мюсюлманин, тогава тези, които принадлежат към тази религия, са я избрали със своята свободна воля, и знаят мястото и важността на молитвата намаз, която тогава трябва да го извършват с удоволствие.


Намазът става средството за физическата и духовната чистота на човека. Това се дължи на факта, че се извършва един вид телесно почиства посредством вземането на абдест в нормалните условия и дори ако е необходимо правенето на гусюл за да се кланя намаз, а и отделно понеже се налага почистването на дрехите и мястото, където ще се кланя намаз, то бива направено едно цялостно почистване. И още по-важното е, че намазът е пътят за пречистването от греховете. Намазът по своето естество предпазва човека от вършенето на грях и го отдалечава от него. Впрочем в един айетсе казва следното:

“Чети онова, което ти бе разкрито от Книгата! И отслужвай молитвата! Молитвата предпазва от покварата и порицаваното. Най-великото е споменаването на Аллах. Аллах знае какво правите. ”

(ел-Анкебут, 29/45)


Освен това намазът служи и за премахването на мръсотиите от извършените грехове и грешки. Пратеника на Аллах, казвайки: “Какво ще кажете ако пред врата на един от вас тече река, и той се къпе в нея по пет пъти на ден, ще остане ли някаква мръсотия по тялото му?” Намиращите се там казали: “Не ще остане о, пратенико на Аллах!”. А той казал: “По същият начин и петкратната молитва. Аллах чрез нея изтрива греховете.” (Бухари, Меуакит, 6; Муслим, Месаджид, 282), е оприличил петкратната молитва като река, която минава и тече пред вратата на един от нас, а кланянето на намаза като петкратно изкъпване в нея всеки ден.


По-долу ще се спрем върху условията за валидността на намаза като форма. Но никога не трябва да се забравя, че както условията, които ще бъдат изброени, са достатъчни да укрепят само външността (или външния вид) на намаза, така също суннтетите и мендубите, които ще бъдат изброени са достатъчни за украсата на външния му вид. Но изпълнението на тези условия не са достатъчни за неговото извършване в истинският му смисъл. Същността на намаза е “хушу”, тоест сърцето да бъде в смирение и спокойствие по време на неговото изпълнение.


Ако няма смирение и спокойствие на сърцето, намазът който е кланяй не ще има никаква разлика от скулптурата на скулптор, която е направил, украсявайки я и проявявайки цялото си майсторство. Аллах пояснява това, казвайки следното:

“…u извършвай молитвата, за да Ме споменаваш!”

(Таха, 20/14)

С този айет намазът освен че се препоръчва като един път за споменаване на Аллах, но и се наблага върху това, че в същото време намазът се състой от споменаването на Аллах. Защото как може да се счита като споменал Аллах онзи, който е застанал в намаза, да Го споменава, но проявявайки небрежност в целия намаз, не е отдал правото му?


Ако един човек, който иска да се срещне с президента на държавата и желае да поиска нещо от него, когато намери възможността за тази среща, вместо да говори с него, се занимава с други неща – чете книгата, която е взел със себе си, или си тънаника думите на стихотворение или песен – смятате ли, че това може да се нарече среща, и след вероятната реакция на президента, дошлият човек счита ли се за изказал молбата си? Както показва и този обикновен пример, човекът, който е застанал за намаз, трябва да знае че е пред Аллах и да усеща това. Изразът

“О, вярващи, не пристъпвайте към молитвата, когато сте пияни, додето вече знаете какво говорите…”

(ен-Ниса, 4/43)

въпреки че е насочен към опиянените, които не знаят какво говорят, то в същото време разказва, че когато чевек е в намаз трябва да бъде в пълно спокойствие и смиреност. Отново в Корана тези, които са в небрежност и пренебрежение по време на намаз, се порицават по един тежък начин (ел-Маун, 107/4-5). Аллах не гледа към външността на хората, а към техните сърца.


Пожене факихите когато говорят за намаза, дават становище спрямо външността и се занимават с правилното изпълнение на видимите условия, те не са счели сред задължителните условия на намаза смирението и спокойствието в него, а са се задоволили само с даването на препоръки и предупреждения в тази насока. Това се дължи на факта, че искреността, спокойствието и смирението, са от делата на сърцето, които са тайни и вътрешни състояния.


Понеже осъществяването на вътрешните и сърдечните (дълбоките) цели и условия на намаза е едно субективно състояние на мукеллефа, което е свързано с неговото лично ниво, усилие, чувствителност а дори и със средата, в която се намира, то не е правилно на тази тема да се говори за една средна линия обхващаща всички хора и да се отдава място на това сред условията на намаза. Освен че улавянето в намаза на споменатото вътрешно спокойствие, сърдечна обвързаност и усещането на душевното възвишение от материалния свят към Аллах, не е лесно за всички, то също не е един резултат, който може да бъде постигнат с желание.


Едно такова задължение означава натоварването на човека с тежест, която надхвърля неговата способност. Точно пради тази причина факихите казват, че с извършването на външните условия на намаза, дълга ще отпадне от отговорността на мукеллефа, което е достатъчно от гледна точка на земните становища. А това дали извършеният на-маз, е приет или не, и дали човек ще има полза от него в отвъдното или не, не е от темите на фъкъха. Освен това когато факихите дават фетви, взимат под внимание също недостатъците и дефектите на хората опитвайки се да държат условията за мукеллефийта (религизната отговорност) не в идеалните, а в средните критерии. По причина на тези мотиви и съображения спокойствието на сърцето, което е прието като духът на намаза, не е било изискано като условие по време на целият намаз,асе смята за достатъчно искреността и насочеността във възнамерението, което се прави, в началото на молитвата намаз.

относно Mustafa

Проверете Също

ВАДЖИБИТЕ НА НАМАЗА

Изоставянето на някой отваджибите на намаза не разваля намаза. Ако някой от ваджибите бъде изоставен …

Bir cevap yazın

E-posta hesabınız yayımlanmayacak. Gerekli alanlar * ile işaretlenmişlerdir