ФАРЗОВЕТЕ НА НАМАЗА

Намазът има 12 фарза, които се разделят на две групи; външни вътрешни фарзове. Външните фарзове понеже са преди намаза и в състояние на негова подготовка, те се наричат “условията на намаза” (ıuypyr’yc-салят). А що се отнася до вътрешните фарзове на намаза поради това, че те образуват неговата същност, те са наречени стълбовете на намаза (еркану’с-салят). Те са елементите, които изграждат намаза и при положение, че липсва някой оттях, намазът е невалиден. Според това тези два вида фарзове се подреждат по следния начин:


а) Условията на намаза (шурут’ус-салят)

1 Ха пестен тахарет (вземане на абдест малък или голям).

  1. Неджасеттен тахарет (почистване на тялото, дрехите и мястото, кьдето ше се прави намаза от всякакъв вид мръсотий).
  2. Сетри-аврет (покриване на срамните части от тялото, които не трябва да се виждат).
  3. Истикбал-и Къбле (обръщане към Къбле).
  4. Вакит (съблюдаване на времената за намаз).
  5. Ниййет (възнамерение).

б) Стълбовете на намаза (еркану’с-салят)

  1. Ифтитах текбир (първоначалният текбир),
  2. Къям (стоене прав),
  3. Къраат (четене на Коран),
  4. Руку (навеждане в намаза, като дланите на ръцете се слагат върху коленете).
  5. Седжде (поклон до земята, полагайки чело и нос върху нея).
  6. Ка’де-и ахире (последното сядане преди селяма).

Относно изброените по-горе условия и стълбове факихите са единодушни. Та’дил-и еркян, което означава точното изпълнение на всяко движение в намаза, според Ебу Юсуф и трите мезхеб извън Ханефиите, е бил приет като стълб. Според Ебу Ханифе пък излизането на човек от намаза по собствено желание и действие (хуруджби с\н’их) също е стълб. Според мезхебите Ханебели и Шафи спазването на реда между фарзове (тертиб) е от стълбовете на намаза.

а) Условията на намаза

  1. Хадестен тахарет

Хадес по принцип означава “мръсно състояние, за което религията е дала становище, че е такова”, а изразът хадестен тахарет, почистване от тази нечистота. Състоянието на безабдестност и състоянието на джунуб в религиозната литература се окачествяват катс “мръсно състояние, за което религията е дала становище, че е такова” Хадестен тахарет означава онзи, който няма абдест за намаз да вземе абдест, а онзи, който е без гусюл, да направи гусюл, (т.е. де се изкъпе). Този вид почистване дори и да съдържа много различни ползи, като премахването на материалните нечистоти, опазване на здравето, то в същност е почистване с религиозен характер и съдържащо елемент на служене, което се базира на други мъдрости.


Липсата на абдест за намаз, се нарича малък хадес, а състоянията, които налагат правенето на гусюл като джунубство, менструация и лахуса, се нарича голям хадес.
Онези,които са джунуби, не могат да кланят намаз, докато не направят гусюл. По същият начин и жените, които са в менструация или в следродилно положение, не могат да кланят намаз, докато продължават тези техни състояния.


След прекратяването на тези състояния, за да могат да кланят намаз, те трябва да направят гусюл. Тези, които не могат да намерят вода за гусюл и тези, които въпреки че са я намерили нямат възможност да я използват, правят тейеммум. Същото е валидно и за онези, които не могат да намерят вода и за абдест. За извършването на действия като тилявет1* и шукюр седжде, пречистването от хадес, тоест да бъдеш с абдест също е сметнато за условие.


Ако абдесгът се развали поради някоя причина по време на намаз, то и намазътсе разваля. Също така по време на намаза, ако човек знаейки направи нещо, което анулира абдеста, намаза също се разваля. Но ако това действие е направено в края на намаза (т.е. малко преди селяма), според ханефийте кланещият се смята за излезнал от намаза с него, и намазът му не се разваля.


В своите специфични положения жените са освободени от ибаде-ти като намаз и говеене. В Корана се известява, че месечното течение е мъка и страдание и че се забранява на мъжете да влизат в полов контакт със супругите си, когато са в това състояние. Пратеника на Аллах (с.а.с) е разяснил, че жените в тези състояния не трябва да кланят намаз и да говеят. Като жените не са зъдължени да правят каза106 на молитвите, които са пропусняли в тези периоди, но са задължени да отговяват дните, в които не са могли да държат оруч. Върху тези становища се е постигнала иджма (консенсус), и не е било представено противоречащо мнение по тази тема. От друга страна, освобождаването на жениете от ибадети като намаз и говеене в тези техни лични състояния не е лишение от право, а освобождаване от задължение. Освен това, че ибадетите заемат място сред основните елементи на една религия, в същото време те са и нейният разграничителен знак от останалите. Ибадетите като отделни от останалите социални и правни правила, са утвърдени теми, които не се променят спрямо времето и мястото. Ако бтде направена промяна в ибадет, върху които е постигнато единодушие, то религията малко по малко ще загуби своите специфични свойства и ще стане неопознаваема. От тази гледна точка внимаването с консенсусите (иджма), които са постигнати в темите за ибадет, и недържанието в несъответствие с тях, е задължително. А и без това противоречивото държане на този вид иджма, още от началото е определено като нововъведение и заблуда от ислямските учени. Даже са достигнали до извода, че според важността на темата, отричането на даден консенсус (иджма) и възставенето срещу него може да доведе до неверие.

2. Неджасеттен Тахарет

Неджсеттен тахарет означава почистването на тялото, дрехите и мястото, където ще се кланя намаз от неща, които според религията са приети за мръсни, като урината и кръвта на човека, урината и изпражненията на животни като кон, овца и др. А това, кои мръсотий се считат за тежки или леки, и в какво количество те ще бъдат пречка за намаза е разяснена в раздел ЧИСТОТА.


Онзи, който незнаейки кланя намаз с дреха, върху която има мръсотия в количеството, което е пречка за валидността на намаза, след като разбере това, трябва отново да извърши намаза.

3. Сетр-и аврет (Покриване на срамните места)

Аврет са срамните места от тялото на човека, чието виждане от страна на друг, се счита за срамно и грях. А сетр-и аврет означава покриването на тези срамни места. Местата аврет както в намаза, така и извън него трябва да бъдат покрити и да не се показват пред останалите хора.


Въпреки че думата “аврет” в Корана минава на две места по начин който е близък до нейния терминологичен смисъл (ен-Нур, 24/31,58), то границите и критериите на местата аврет не са посочени.


С думата “cey’e” (ел-А’раф, 7/20,22,26, 27; Таха, 20/121; ел-Маиде, 5/31), която минава в Корана в нейният най-тесен смисъл се има предвид аврета, тоест половите органи на мъжа и жената. А това тази дума да бъде спомената в Корана като“сеу’е”, показва че тяхното покриване го налага и разумът, и естеството на човека. От тази гледна точка покриването на половите органи било наречено като гализ аврет (тежък, груб, непристоен). Атова кои други места освен половите органи са аврет, до голяма степен се споменава в хадисите на пророка (с.а.с.), където явно е взето впредвид начина на обличане и носене на дрехите в неговият период.


А когато вземем впредвид периодът в които пратеника на Аллах (с.а.с.) е живял, виждаме, че долното бельо, което използваме днес го е нямало, или най-малкото тази традиция не е съществувала, ето тогава се вижда колко уместна е подредбата, която пратеника е направил за мъжета, а име н но, да не се виждат срамните им места при ставанията и сяданията, както по време на намаза, така извън него.


Аврета за мъжа, тоест местата, които трябва да бъдат покрити, според трите мезхеба, са между пъпа и капачките на коленете, а Ебу Ханифе, който държейки се по-предпазливо по тази тема сметнал включително и капачките на коленете като аврет.
За жената аврета е цялото тяло освен лицето, ръцете и краката. Както могат да оставят непокрити лицата си по време на намаз, така могат да оставят непокрити и своите крака и ръце. А главите заедно с косите им, краката (освен долната част под глезена) и ръцете (освен дланите) им трябва да са покрити.


Имам Малик взамайки под внимание сетр-и аврета като една обща заповед, която (според него) не е специфична само за намаза, а е една религиозна заповед, която трябва да се спазва както в намаза така и извън нето, не е сметнал покриването на жените сред фарзове-те на намаза. Ето за това, сетр-и аврета според Маликийте се приема от суннетите на намаза. А според мнението на учените от останалите три мезхеба и мнението на някой учените от Маликийският мезхеб, сетр-и аврет в намаза е фарз, така както е фарз обръщането на кланящият към Къбле.


Когатобъдагвзети впредвид хадисите на пратеника, които казват:

“Аллах не приема намаза без забрадка на жена, която е достигнала пълнолетие” (Ибн Мадже, Тахаре, 132; Тирмизи, Салят, 160; Муснед, IV, 151, 218, 259) и “Когато жената достигне пълнолетие, не е хелял да се открити за останалите местата от тялото й, освен ръцете и лицето й.” (Ебу Дауд, Либас, 31), се има впредвид че намазът, който се кланя без забрагка, няма да бъде валиден. При положение че жената кланя намаз, когато една четвърт от главата или бедрото й се вижда, то според Ебу Ханифе и Мухаммед намаза й става невалиден. А според Имам Юсуф, намазът е валиден, докато не е открита повече от половината на главата, защото повечето от половината на нещо, се счита за много. Жената трябва да е облякла една минимална забрадка и риза, която да достига краката й. Ако кланя намаз без забратка, то тя трябва да извърши наново този намаз във времето му или след това. А според Имам Малик няма нужда намазът да бъде възобновяван след като е излезнало времето му, защото според него покриването на главата на жената е един от общите фарзове, и не е специфичен за намаза. Поради тази причина Маликиите не смятат покриването на жените, когато са в намаза сред фарзовете на намаза, а го считат сред суннетите или мустехабите на намаза. Събразно на това според надделяващото мнение при Маликиите кланяният без забратка намаз, въпреки че е валиден, то се препоръчва ако времето му не е минало той да бъде отново отслужен. А темата относно религиозната отговорност за нарушаването на общия фарз, който е свързан с покриването на жената, е била разгледа като един отделен въпрос. От друга страна, съществуват и такива Ханефитски учени, които казват, че ръцете, ушите и разпуснатите коси на жените, не са аврет.


В Маликитския мезхеб местата аврет при жената и мъжа са разгледани в две части, “тежък и лек аврет”. Тежкият аврет за мъжете са половият орган и седелището.Тези части трябва да бъдат задължително покрити. А останалите места, извън тежкият аврет, които са между пъпа и капачките на коленете, са приети като лек аврет.
Въпреки че покриването им също е задължително, то не е колкото тежкият аврет. Гръдта на жената, онази част от гърба, която е на нивото на гръдта, ръцете, врата, главата и местата под коленете, са лек аврет, а останалите извън тези очертани места са приети като тежък аврет. Практичният резултат от това разделение влияе на становищата за покриването в намаза. Според това въпреки че онзи, който кланя намаз с открити места, които се считат за лек аврет, поема своя грях за нарушаването на едно общо религиозно задължение, то намазът на този човек не е батъл (невалиден). Ето за това Маликиите смятат покриването на главата в намаза за суннет, а откриването й, за мекрух.


Облеклото трябва да бъде толкова дебело или оттакава тъкан, че да не се вижда цвета на кожата (тоест да не прозира). Макар че кла-нянето на намаз с дрехи, които подчертават чертите на тялото, е мек-рух, то кланеният намаз е валиден. Обличането на копринени дрехи, дори и да се приема за мекрух или харам, намазът, който е кланян с копринена дреха, също е валиден.


Ако по време на намаз се открие дадена част от тялото, която е приета за аврет извън волята на човек, и откритата част е колкото 1/4 от мястото, което трябва да бъде покрито, и остане открита в продължение колкото да се извърши един рукун107, или колкото да се каже субханеллахи’л-азим, то намазът на този човек се разваля. А ако по воля открие дадена част от авретните си места, то намазът му се разваля моментално.

4. Истикбал-и Къбле (обръщане към Къбле)

Истикбал-и къбле означава, кланящият намаз, да се обърне към Къбле. Къблето на мюсюлманите е намиращото се в Мекка, Кябе. Когато се каже Кабе, се има предвид не само познатата за нас четириъгълна сграда, а по-скоро мястото, върху което е построена тази сграда. Човек, който вижда Кябето,се обръща лично към него. А този, който е далеч от него, се обръща към страната, кьдето то се намира. Той обръща лицето и посоката си към онази страна кьдето предполага, че се намира Кябето. Целта на намаза е сърцето да се отдели от “масива Аллах” (т.е. от всичко останало, освен Аллах) и да се насочи единствено към Него. Разбира се, Аллах не е определен и ограничен с каквато и да е посока.


Но за да бъде постигането сърдечното спокойствие и покой, била определена една посока, към която всички да се насочват и обръщат в намаза. Както външно ние обръщаме нашите лица към Дома на Аллах (Кябето), така и вътрешно ние трябва, да отделим нашето сърце и душа, от всичко останало освен Аллах, и пречиствайки ги, да ги насочим единствено към Него.


Онзи, който не знае в коя посока се намира Кябето, и има някой до себе си, който знае, то трябва да го попита. Но въпреки наличието на такъв човек, ако той не го попита и сам правейки иджтихад (т.е. предполагайки посоката на къблето), се е обърнал към една страна, поете се останови, че страната, към която се е обърнал не е посоката на Къбле, то той трябва да откланя намаза си.

Отклоненията, които са под 45 градуса наляво и надясно от точката, където се намира Кябето, не се считат за отклонение откъблето (т.е. от посоката на Кябе). Ако отклонението е повече от 45 градуса, условието за обръщане към Къбле е непълно.
Онзи,който не знае в коя посока се намира Къбле, при положение че не може да намери някого, който да пита,трябва да положи усилие да намери правата посока, основавайки се на някои природни знаци като звездите, слънцето, вятъра, и обръщайки се към посоката, в която се е убедил, кланя своята молитва. Ако след като е кланял намаза, излезе на яве, че къблето не е в посоката, към която той се е обърнал, поради това.чее положилусилие и направил иджтихад, основавайки се на някои от споменатите по-горе знаци, не се налага да кланя намаза отново. Но ако по време на намаза разбере правилната посоката на къблето, той без да прекъсва молитвата си, трябва да се обрърне в правилната посока и така да завърши намазътси.


Ако онзи, който не знае в коя посока се намира къблето, не попита някого или не положи усилие да потърси правилната посока, и се обърне в произволна посока, по време на намаза дори и да разбере със сигурност, че посоката, към която се е обърнал е къбле, то трябва да кланя намаза отново. Причината за това е, че според фъкъхските правила, втората част на намаза, която се опира на здраво убеждение, не може да бъде построена върху първата част, която се се смята за съмнителна. Но ако кланящият разбере това, след като е кланял намаза, не се налага да го кланя отново. А според Имам Ебу Юсуф не се налага повторно кланяне и в двата случая.
Ако двама човека потърсят посоката на къбле и всеки един от тях се убеди, че посоката на къбле е различна, в този случай те не могат да кланят намаз с джаамат, следвайки се един с друг. Всеки един от тях, насочвайки се към посоката, която е определил, кланят поотделно намаз.


Ако някой по време на намаз се обърне с гръд от посоката на къбле без да има някакво оправдание или извинение, намазът му се разваля. Ако обърне само лицето си, веднага трябва да го обърне обратно към Къбте. Ако пък някой, предполагайки, че е без абдест, е напуснал намаза, и след това си спомни, че е с абдест, дори и все още да не е излезналот джамията, намазът му се разваля. А според Имам-ъ Азам (Ебу Ханпфе) ако кланящият, напусне посоката на къбле с предположението, че абдестът му сее развалил, но преди да напусне джамията разбере, че абдестът му не се е развалил, то тогава намазът не му се разваля. А ако разбере това след като е излялзъл от месджида, тогава има иттифак108 между учените, че намазът му се разваля, защото без-основната промяна на мястото по време на намаз, анулира намазът.
Онзи, който не може да се обърне към Къбле поради дадена причина като болест, враг или хищно животно, той се обръща към посоката, която е най-удобна за него.

Обръщане към Къбле върху превозно средства или животно

Дори и кланянего на нафиле намаз върху животно (или превозно средство) в нормални състояния да е джайз, то фарзът не се кланя, освен в положения на неизбежност (зарурет). Когато намазът се кланя върху животно, в автомобил или автобус кияма (стоенето прав) от стълбовете на намаза и в повечето случай истикбал-и къбле (обръщане към къбле) не могат да бъдат извършени. Но в положения, че земята е кална или не може да се намери подходящо място за кланяне на намаз, превозното средство може да бъде спряно, и обръщайки лице към къбле, може да се кланя намаз върху него.


Поради това, че в мезхеба Ханефи събирането на намазите (джем’) не е прието освен на Арафат и Музделифе в периода на Хадж, събирането на два намаза заедно, по причини като дъжд, кал или пътуване, въобще не е споменато. Но останатите мезхеби приемайки, че при основателни причини, двата намаза могат да бъдат събрани и кла-няни заедно, приемат виждането, че фарзът не трябва да не се кланя върху превозното средство, а да се кланя когато има възможност и подходящо място, събирайки два намаза в едно и също време.


Човек, който кланя в кораб, ако е възможно, се обръща към Къбле, и когато корабът смени посоката си, той също трябва да се обърне към Кябе.

5. Вакит (съблюдаване времето за намаз)

Извършването на намаза в определените времена на деня е фарз. Съобразно с това вакитът е условие за задължителните намази. Също така сьблюдването на времето за намаз (вакит) е условие и за сун-нетите, които са свързани със задължителните намази, също гака с теравиха, с витъра. и байрямските намази. Както намазът, който е задължителен, не може да бъде изпълнен преди да влезне времето му, така той не може да бъде изпълнен и когато излезне неговото време. Кланянето на даден фарз в определеното за него време се нарича еда, а кланянето му след като е отминало времето му, се нарича каза. Безпричинното и небрежно изоставяне на намаза като каза (т.е. изоставянето на намаза с намерение да го откланя извън определеното му време) е голям грях. Тръгвайки от свързания с тази тема хадис, намазът, който поради причини като забрава, сън и т.н. не е отслужен, се кланя по-късно. Поради това, че небрежното изоставяне на намаза е от големите грехове, някои от учени са приели, че намазите, които не са кланяни във определеното за тях време и са изоставени без оправдание, не могат да бъдат кланяни като каза, и ако човек иска да се спаси от този грях, той трябва да се покае и направи теубе.

Същите тези учени са пояснили, че намазът, който не е бил кланян навреме поради оправдание като сън или забрава, трябва да бъде изпълнен веднага след като човекът си спомни за него, с възнамерение за еда. Въпреки че, възнамерението „ниййет” при задължителните намази е шарт (условие), то не е нужно да се определя в ниета, дали този намаз се кланя като еда или каза. Това се дъжи на факта, че както намаза, който е останал за каза, може да бъде откланян (с възнамерение за каза), така и намазът, чието време все още не е отминало, може да бъде извършен с възнамерение за каза.


Казата се отнася само за петкратният задължителен намаз и намазът витър. Не се прави каза на петъчните намази, суннетите и бай-рямските намази.


аа) Времената на петкратните намази

1.Времето на сутрешната молитва

Времето на сутрешната молитва е от второто зазоряване наречено феджр-и садък109 до изгрева на слънцето или по-правилно малко преди да изгрее слънцето. Феджр-и садък е светлина, която се разпростряна, разширявайки се по цялата зора на източния хоризонт. Тази втора зора в фъкъхската литература се нарича “бейад-ъ муста’рид”, която означава “белота до степен на изясняване”. От този момент насетне времето за нощния намаз е свършило и е влезнало времето на сутрешната молитва.


А първото зазоряване, което се нарича феджр-и кязиб110 е тъмна белота под формата на пирамида, която към зазоряване, се извисява хоризонтално в източната зора ст хоризонта към небето. Във фъкъхската литература това се нарича “бейад-ъ мустатил”, което означава белота, която се разпръсква и изчезва. След тази временна белота отново за кратко време настъпва мрак, и след него започва истинското зазоряване, което се шири хоризонтално по хоризонта от край до край и постепенно се разширява и разпространява.


Кланянето на сутрешната молитва, след като наоколо се освети (исфар), е мустехаб. Мярата за тази светлина е просветлениетс до степен, да се проследи мястото, където пада изстреляна стрела Заедно с това въз основа на вероятността намазът да бъде развален и да се наложи да бъде кланян отново, то трябва да се остави период, в който намазът да може да бъде кланян отново, преди да е изгряло слънцето. Според ханефийте единственият момент, когато е по-благодеятелно да се кланя сутрешната молитва веднага след като се е появила втората зора и наоколо е все още тъмно, е първият ден на курбан байряма, което се отнася за хаджиите, които се намират на Музделифе. А според останалите три мезхеба ранното кланяне на сутрешната молитва постоянно по този начин е по-достойно и благодеятелно. (Относно зората феджр вж. Превода на Теджрид-и Сарих на турски език, II, 586-588)

2.Времето за обедната молитва

Времето на обедната молитва според Имам-и Азам Ебу Ханифе започва от средата на деня, т.е. когато слънцето премине връхната си точка и се наклони на запад, като продължава до периода, когато сянката на всяко нещо стане двойна, изключвайки дължината на сянката на вещите, която пада на земята, когато слънцето е точно на върха (фей-и зевал). Това време се нарича “аср-и сани”.


А според Ебу Юсуф, Мухаммед и имамите на останалите три мезхеба, започва от времето на зенита на слънцето и продължава до момента, когато сянката на всяко нещо е колкото неговата дължина, освен фей-и зевал.


Когато сянката на всяко нещо стигне колкото собствения си размер, освен фей-и зевал, то времето за обедната молитва е свършило и вече е навлязло времето за следобедната молитва. Това време се нарича “аср-и еввел” първа икиндия. Тук трябва да отбележим, че когато се измерва дължината на сянката нададено тяло, дали е достигнала собствената му дължина или нейният двукратен размер, то тогава се изключва дължината на сянката на даденото тяло, падаща на земята, когато слънцето е точно в зенита си (т.е. най-връхната си точка), и тя не се прибавя към общата й дължина.


Например нека да приемем, че дължината на сянката падаща от забита в земята летва с дължина 1м, при фей-и зевал (т.е. когато слънцето е точно в зенита си), е половин метър. Тогава когато дължината на сянката от забитата летва достигне 1,5 м, тази дължина се приема за еднократната й сянка. А когато сянката на летвата достигне 2,5 м, тогава се приема, че тя е достигнала двукратният размер на летвата.


За да се опазим от това разногласие, за предпочитане е да не се забавя обедната молитва до момента, когато сянката на всяко нещо стане колкото собствената му сянка освен фей-и зевал. Също така за предпочитане е, да не се кланя следобедната молитва до момента, когато сянката на всяко нещо, не достигне двукратния си размер освен фей-и зевал.


В нормалното използване, когато се каже ден, се разбира времето от изгрева до залеза на слънцето (обичайният ден). Но от ше-риатска гледна точка денят е периодът от истинското зазоряване (феджр-и сацък) до залеза на слънцето. Затова шериатскиятден се приема за по-дълъг от обичайният ден. Времето за обедната молитва започва от момента, когато слънцето премине връхната си точка и се наклони на запад. Преминаването на слънцето на връхната си точка се нарича “зевал”.


Зевалът съвпада точно със средата на обичайния ден. Например ако обичайният ден е 10 часа, половината от това е време (5 часа) е времето зевал и според нашият изглед слънцето е изминало половината път в небесата. Докато до сега сянката на всяко нещо падаше от изток на запад, то оттук насетне тя започва да пада от запад на изток. Ето за това сянката, която пада на земята, когато слънцето е точно в средата на небето, се нарича “фей-и зевал”, сянката в момента на зевал (т.е. средата на деня).


Посоката и дължината на фей-и зевал се променят спрямо далечината на мястото от екватора и в кое полукълбо се намира то, в северното или южното. Нека да приемем, че сянката на дадено тяло, което е дълго 1м. и забито в земята е 0,5 м. От момента когато сянката на това нещо достигне 2 м, освен дължината на фей-и зевал, тоест когато тя стане 2,5 м, настъпва аср-и сани, и според Имам-и Азам времето за обедната молитва е отминало и вече е навлязло времето на следобедната молитва.


Точно в средата на деня, тоест когато слъцето е в зенита си, не се кланя намаз. А дали това време, в което не е позволено да се кланя намаз е само един кратък момент, или продължава известно време се оспорва. Според едно виждане по този въпрос, за основа се взема обичайният ден. Като според това виждане средата на деня (зевал) се нарича “уакт’ул истива”, което означава равенството между времето, което е минало от деня до този момент и времето, което е останало от него. Точно тогава слънцето изглежда така сякаш е върху главата на всеки, това е и моментът, в който не е позволено „джайз” да се кланя намаз.

Според едно друго виждане по това отношение за основно се взема шериатския ден. А понеже шериатският ден не започва с изгрева на слънцето, а с раждането на истинската зора „феджр-и садък”,то уакт’ул истива (равното време) се пада малко преди времето зевал. Според това виждане времето, в което не е джайз да се кланя намаз, е периодът между средата на деня и времето зевал.


Времето за петъчната молитва се определя както времето за обедната.

3. Времето за следобедната молитва

Времето за следобедната молитва е периода от момента, в който излиза времето на обедната молитва до залеза на слънцето. Ако трябва да повторим кога свършва времето за обедната молитва спрямо различните виждания на мезхебите по тази тема, то може да кажем следното: Според Ебу Ханифе времето за следобедната молитва започва, когато дължината на сянката на всяко нещо достигне неговия двукратен размер, а спрямо мнението на останалите мезхебски учени, когато дължината на сянката, стане един път колкото реалната дължина на всяко нещо.

4.Времето за вечерната молитва

Времето за вечерната молитва започва с залеза на слънцето и продължава до изчезването на жълтия ореол на хоризонта.


Според Имам Шафи жълтият орел е белотата, която идва вечер след аленият цвят на хоризонта. А според Ебу Юсуф, Мухаммед и останалите имами на трите мезхеба “шафак”, е аленият цвят, който се появява на хоризонта. Има и предание, че Ебу Ханифе също е приемал това мнение. Когато тази червенота, или жълт ореол, се изгуби, времето за вечерната молитва е отминало.


Поради това, че времето за вечерната молитва е доста кратко, мус-техаб е този намаз да бъде кланян в първото си време.

5.Времето за Нощната молитва

Времето за нощната молитва започва с изчезнавето на жълтия ореол, тоест от момента когато свършва времето за вечерната молитва и продължава, докато се появи второто зазоряване.


бб) Времената, които са мустехаб (желателни) за намаз


Всеки намаз, който е кланян в определеното за него време, независимо в коя част от това време е кланян, се счита за кланян на време.

Кланянето на задължителните намази веднага след навлизането на техните времена е по-благоприето. Пратеника на Аллах (с.а.с.) повелява следното: “Началото на времето (за намаз) е задоволството на Аллах, а краят – Неговото опрощение.” (Тирмизи, Меуакит, 13). Но при положение че има добродетелна причина намазът да бъде оставен за по късно, то може да се остави и до края на определеното за него време.

Понеже пратеникът е пояснил, че по-добродетелно е сутрешната молитва да бъде кланяна, когато наоколо е малко осветлено, кланянето на сутрешната молитва не в първата, а в последната част на времето (исфар) е прието за по-достойно от учените на ханефийският мезхеб. Но понеже (по време на хадж) след намаза се прави вакфе (т.е. се чака), то кланянето на сутрешната молитва на Музделифе в първата част от определеното за нея време е по-подходящо и достойно.


На топлите места, през летните дни, забавянето на обедната молитва с цел прохлада, и кланяннето й в края на определеното за нея време е по-прието. Забавянето на следобедната молитва до момента когато слънцето вече не заслепява очите е тахримен мекрух, а забавянето й до преди този момент е по-подходящо и прието.


Кланянето на вечерната молитва винаги в първава част на определеното за нея време, тоест веднага, след като е навлезнало времето й, е по-благоприето. А забавянето на нощната молитва до първата третина на нощта е по-благодеятелно. За тези, които са сигурни,че ще се събудят, кланянето на намаза уитр във времето близо до появата на зората е по-благодеятелно, а за тези, които се страхуват, че няма да се събудят е по-прието да го кланят веднага след нощната молитва.

вв) Времената, които са мекрух (нежалателни) за намаз

Както съществуват времена, които са мустехаб за задължителните намази, така съществуват и времена, които не са уместни като цяло за кланяне на намаз, тоест времена, в които е мекрух да се кланя намаз. Тези времена могат да бъдат разделени на две части. В едната част не е благоприето да се кланя какъвто и да е намаз, а в другата не се кланя особено нафиле намаз, а намаз, който е каза, може да се кланя. Съществуват три времена мекрух, в които не може да се кланя никакъв намаз и те са:

  1. Когато слънцето изгрее, докато се издигне (това е времето за благодарност, което е около 40-45).
  2. Когато слънцето е в зенита си, докато го подмине (вакт-и ис-тива).
  3. Времето на залеза. Времето на залеза е, когато слънцето пожълтее и почервенее и стане в такова положение, че вече да може да се поглежда към него без да се мигат очите. В това време може единствено да се кланя фарза на следобедната молитва от същият ден, ако кланящият е закъснял.

Времената, които са мекрух за кланяне на допълнителни нама-зи:

  1. След появата на зората освен суннета на сутрешната молитва не се кланя друг нафиле намаз;
  2. След кланяне на сутрешната молитва до изгрева на слънцето;
  3. След кланяне на следобедната молитва до залеза на слънцето;
  4. Преди фарза на вечерната молитва;
  5. Преди байрямските намази, нито вкъщи, нито в джамията;
  6. След байрямските намази, в джамията;
  7. Между събиранията на молитвите (джем’) на Арафат и Музделифе;
  8. Когато времето за задължителния намаз е ограничено;
  9. Когато се прави икамет, за фарза (излючение от това прави суннета на сутрешната молитва);
  10. В петъчният ден, когато хатиба се е изкачил на минбера до завършването на петъчната молитва, не се кланя нафиле намаз.

гг) Намазът на северния и яжния полюс

Съблюдването на времето освен че е условие за намаза, то е причина и намазът да бъде ваджиб. Според това ако на едно място не се осъществяват едно или две от времената за намаз, намазите към тези времена, не трябва да бъдат фарз за народа на това място. Да кажем, че на някои места в един от сезоните през година преди да се загуби залеза, се появява зората и влиза времето за сутрешната молитва. В това положение поради фактът, че там не се е осъществило времето за нощната молитва, не е необходимо да се кланя нощна молитва. Но според някои внимателни факихи, които са помислили върху същността на проблема, вакита дори и да е условието, причината и знакът за намаза, то истинската причина за намаза е божественото обръщение. Всички мюсюлмани са задължени с извършването на петкратния намаз.


По тази причина ако на едно място времето за някой намаз не се осъществява или не може точно да бъде определено, то тогава живеещите там, правейки уточнение и определение спрямо най-близката местност, където точно могат да бъдат определени времената на намаз, кланят своите намази спрямо тях. По същият начин на местата, където слънцето не залязва или не изгрява в продължителен срок, трябва да се следва най-близката местност. Всъщност и хората, които живеят на подобни места не разпределят своето ежедневие спрямо слънцето, а спрямо едно 24 часово денонощие.

6.Ниййет (възнамерение)

Ниййет означава “решавам, пожелавам категорично, възнамерявам, замислям”. Казано по-ясно, ниййет означава решение и осъзнаване на сърцето, кои действия или работа за какво се правят. Възнамерението (нййет) относно намаза е да искаш да кланяш намаз с искреност заради Аллах и да знаеш кой намаз ще кланяш. Ислямските учени са единодушни относно необходимостта на ниййета, за да бъде намазът валиден. Но докато мнозинството смята това като условие за валидността на намаза, то Шафиите и някои Маликии, го смятат за стълб от неговите стълбове.


Основното е възнемерението да бъде направено със сърце, а изри-чането му с език според мнозинството учени не е условие, а е от добрите дела – мустехаб. Ако това, което минава през сърцето не съвпада с това, което се изрича с думи, то се обръща внимание на това, което е минало през сърцето. А според Маликиите изричането му с думи дори и да е разрешено (джайз), то неизричането му е по-добро.


Според мезхеба на ханефиите определянето на задължителните намази, витъра, обещания намаз (адак) и за байрямските молитви е условие. Например възнамерява се, казвайки: “Възнамерявам да кланям днешната сутрешна молитва”. Но при условие че се знае времето за кой намаз е,то тогава достатъчно е да се възнамери с думите: “Възнамерявам да кланям фарза на този вакит”. Но при петъчната молитва, това не е достаътчно, защото времето не е времето за петъчната молитва, а времето на обедната молитва.


За намазите нафиле може да се направи ниййет с думите “възна-мерих да кланям първия или последния суннетна един кой си намаз”. Въпреки това независимо дали суннетът е муеккед или гайри муек-кед, не е условие да се направи възнамерение, казвайки “…да кланям суннета на еди кой си намаз”. Достатъчно е да се възнемери клянене на намаз, ноуточнвяването е по-добро. Особено, в рамазана когато се кланя намаза теравих.възнамеряването.уточнвайки“… да кляням суннета на вакита” или “…намаза теравих”, е по-възприето. Ако човек, който стигайки джамаата, не знае дали имамът кланя фарза или таравиха, той следва имама, правейки ниййет за фарз. И ако имамът е кланял фарза, то фарза на този човек е валиден. Ако пък имамът е кланял таравих намаз, тогава намазът на последвалия го човек става нафиле, защото той е кланял този намаз преди да е кланял фарза на нощната молитвата и за това той не минава на мясотото на теравих.


Въпреки че, когато се прави ниййет е условие (шарт) да се уточни кой задължителен намаз се кланя, то не е нужно да се прави едно уточнение дали е намазът е еда111 или е каза112. Това се дължи на факта, че както един намаз, който е останал за каза може да се извършва с възнамерение за еда, така и намазът, чието време все още не е отминало, може да бъде издължен с ниййет за каза.


Когато намазът се кланя с джамаат, хората трябва да възнамерят, че ще се следват имама. Но не е условие имамът да направи ниййет, че ще стане имам. Някои учени са казали, че ако зад имама се намира джамаат от жени, тогава, за да е валидно тяхното подръжаване, той трябва да направи ниййет, че ще стане имам за тях.

Времето за възнамерението


По-достойно и възприето е ниййетът да бъде правен заедно с встъпителният текбир „ифтитах текбир”. Но при условието че няма някаква дейност, която да съвпада с намаза между ниййта и текби-ра, то възнамерението може да бъде направено и преди текбира. Според виждането, което е прието от страна на мнозинството учени, направеното възнамерение след като се вземе текбир, не е валидно. Някои от учените пък са на мнение, че ако ниййетът се направи преди Субханеке и еузу-бесмеле, намазът е валиден. Останалите мезхеби са отдали повече значение на това нийетът и текбирът да бъдат близо. Например в мезхеба Шафии ниййетът трябва да бъде направен веднага преди текбира или заедно с текбира.


Не е условие да се помни ниййетът, който е направен, когато се започва намаза до края на намаза. От тази гледна точка ако някой започне намаза, възнамерявайки да извърши задължителната молитва на някой вакит, по-късно завърши молитвата си с предположение сякаш е кланял нафиле, то се счита че той е кланял задължителния намаз.

б) Стълбовете на намаза

1 . Встъпителен “ифтитах” Текбир

Думата “ифтитах” означава “започване, отваряне на вратата и влизане”. Встъпителният текбир е вдигането на ръцете до ушите и изричането на словата “Аллаху екбер” при започването на намаза. Според имамите от трите мезхеба, освен ханефийският, встъпителният текбир е рукун – стълб от стълбовете на намаза, а според имамите на ханефийският мезхеб той е условие (шарт). Въпреки, че ифтитах текбирът не е стълб, а условие при ханефиите, то поради това че е много близък до стълбовете, не е грешно да бъде приет като рукун, и да бъде разглеждан сред тях.


Практическият резултат от разногласието как да бъде възприеман встъпителния текбир като шарт или рукун е следният: при положение, че някой извърши условията сетр-и аврет, неджасеттен тахарет и истикбал-и къбле след встъпителнияттекбир, то според, тези които считат ифтитах текбира за шарт, намазът който кланя той, е валиден, а според тези, които го смятат за рукун (стълб),той не е валиден. Например ако една жена, която е застанала на намаз с открита глава и ръце, ги покрие след встъпителния текбир, според Ханефитските имами намазът й е валиден, а според останалите, не.


Онзи, който знае и не се затруднява в изричането трябва да каже във встъпителния текбир “Аллаху екбер”. Но при условие, че се вземе текбир със слова като “Аллаху кебир”, “Аллаху азим”,които възвел ича-ват Аллах, и които означават засвитеделстване на Неговото величие, задължението (фарзът) бива изпълнен. Но ако се зземе текбир със слова като “естегфируллау”,“бисмиллях” и др. думи, които се приемат като дуа, то фарзът остава неизпълнен. Според имам Ебу Ханифе, ако някой направи текбир на друг език, освен арабския, това също е достатъчно.


Както съществуват предания, в които се разказва, че когато пратеникът е вземал текбир вдигал ръцете си на височитана до ръменете си, така съществуват и предания, които казват, че е вдигал ръцете си до ушите или над тях. При положение че тези предания бъдат събрани, пояснено е че когато се взема текбир уместно е главата леко да бъде наведена напред и ръцете да бъдат вдигнати така, че големият пръст да докосне долната мека част на ушите.


Не е джайз да се чете удължавайки първата буква на думата “Аллах” в изречението на текбира, или пък повтаряйки я, като например “Ааллах” или “Еаллах”. Поради това че четенето по този начин разваля смисъла, фарзът не е изпъленен, а намазътстава невалиден.


Встъпителният текбир, който е взет накрака, за да се последва имама, трябва да бъде взет изцяло в право положение. Следователно при положение че онзи, който ще се присъедини към имама, който е в руку’, каже “Аллах” прав, а изрече израза “екбер” след като е минална седжде, то следването му на имама не е валидно.

2.Киям (стоене прав в намаза)

Думата “киям” означава “изправяне, навдигане, ставане, стоене прав”. Киямът като един от основните елементи, които изграждат намаза означава стоене на крака за известно време, колкото да се изрече ифтитях текбира и да се прочете от Корана минималното количеството, което е нужно за валидността на намаза.


Киямът е рукун – стълб в намазите, които са фарз и уаджиб, също така и в суннета на сутрешната молитва, според мнението, което е прието в ханефитския мезхеб. Ако един човек, който има възможност да стой прав, не извърши този рукун, и седнал кланя фарз или ваджиб намаз, то намазът му е невалиден. Също така ако някой се изпъне сякаш ще падне, и опирайки се на стена или бастун, кланя намаз, то намазът му е невалиден. Що се отнася до допълнителните молитви, то въпреки че има сила да стой прав, човек може да кланя този намаз и седнал.


Задължението киям отпада от човек, който е болен или човек, който няма сила да стой прав. Този човек ако може да седне, кланя намаза седнал. В това положение сядането минава за стоене прав (хукмен) за този човек. Ако пък не може и да седне, то тогава кланя намаза така както може и му е одобно, лежейки или кимвайки.

3.Кирает (четене на Коран)

Думата “ кирает ”, чието речниково значение е “четене”, означава “четене на Коран”. По време на къяма – когато сме в молитвата, трябва да се чете известна част от Корана. Минималното количество, което трябва да се чете в намаза, е три кратки айета или пък един айет, който е равен на три кратки айета. Къраатьт за разлика от останалите стълбове на намаза (като киям, руку’, седжде), които изграждат истинската структура на намаза и го оформят, се приема като един допълнителен стълб. Поради тази причина при положение че, когато се кланя намаз, независимо дали човек е с джамаат или сам, кияма, руку’ту, седждето и последното сядане никога не отпадат, докато къ-раатът отпада за този, който е последвал имаиът.


Къраатьт е фарз във всички рекяти на допълнителните молитви, на витир намаза, на молитвите от два рекята. А в тези молитви, които са от три или четири рекята, киратът е фарз в два рекята, независимо кои са те. А четенето на Корана в първите два рекята е уаджиб. Четенето на сура Фатиха в рякята или рекятите след втория, според едно предание от ханефитските имами е уаджбиб, а според друго суннет.
Това, ханефиите да приемат четенето на сурата Фатиха извън първите два рекята на задължителните намази като фарз, е резултат от това, че те отценят задъжиелните намази върху принципа на два рекята. Повлиявайки се от това, че по време на пътуване намазите, които се състоят от четири рекята трябва да бъдат съкръщавани на два.
Правилата за къраата в ханефийският месхеб се отнасят както за този, който е имам, така и за този, който кланя сам. Човекът, който е последвал имама, не е задължен да чете Коран. Ако намазът се кланя наглас (като сутрешната и вечерната молитва), кланящият слуша имама, ако не е наглас, мълчи.


Според останалите три мезхеба минималното количеството на ки-раета е четенето на сура Фатиха във всеки намаз. Четенето на сура или няколко айета от Корана (замм-ъ суре) в първите два рекята е суннет. В тези мезхеби кираетьт е валиден както за имама и който кланя сам, така и за този, който следва имама. Само че този, който следва имама в тихия намаз чете Фатиха и след нея някоя допълнителна сура. Що се отнася до намаза, който се кланя наглас според шафиите, се чете само Фатиха, а според маликиите и ханбелиите, човек не чете нищо, а само слуша. Според Ахмед бин Ханбел за предпочитане е да слуша когато имама чете, а когато той спре, да чете.


Поради това, че според мезхеба Шафии “бесмелето” се смята за айет от сурата Фатиха, то четенето му, е част от задължителното четене – кирает, т.е. то е от фарзовете на намаза.

аа) Кирает с превода на Корана

Вижда се, че учените по фъках държат по-леко върху стълба за четенето на Коран в намаза, спрямо останалите стълбове, и че са показали максимални улеснения в извършването му, даже понякога – като например при човека, който се е присъединил към имама -не го търсят като рукун. Поради тази причина четенето на един айет е било прието за достатъчно при изълнението на стълба къраат. По този начин бил поставен един среден критерий, който ще могат да извършват и тези, които не знаят арабски и които се затрудняват в произнасянето и изговора. Ето за това в 14 вековната ислямска традиция желанията кираетьт в намаза да бъде на майчин език и споровете върху тази тема да не бъдат приети в сериозен мащаб, идва от тази леснота.


Това кираетьт да бъде фарз в намаза е довело на дневен ред разделението между значенето и израза в определението на Корана или дали може, или не да се направи едно такова разделение. Докато мнозинството от факихите не вижда необходимост от едно такова разделение, то Ебу Ханифе е дал преоритет на значението в определението на Корана и смята словата (изразите) като форми на тези значения. Но този спор се отнася за начина на изпълнение на стълба кирает в намаза. Без съмнение според всички факихи и ислямски учени освен външния вид на ибадетите (формите) с преоритет е значението на Корана, и без съмнение основаната идея е в размисъла, свързан със значението на Корана отколкото в четенето му.


Според всички останали муджтехиди освен Ебу Ханифе тези, които могат да научават наизуст и да четат на арабски език, е фарз да четат Корана в неговият оригинален език. А според Ебу Ханифе хората, чиито езици не се обръщат към арабския или не могат да наизустяват, то тогата те могат да четат Корана на техните езици (т.е. превода му), докато се научат.


Както ще се види в заглавието зеллету’л кари “Когато се извършва стълба кирает в намаза, ако бъде прочетена дума, която не е от Корана, то намазът се разваля”.
Важното в намаза е съзнанието за ибадет. Тези, които искат да знаят смисъла на това, което четат и да мислят върху него в намаза, четат превода на Корана преди намаза. От тук разбират неговия смисъл и когато четат Корана в намаза на истинския му език, могат да мислят върху това значение и съдържание на Корана. Но от гледна точка на въшния вид (формата) на намаза по-важното и по-необходимото е извършването на определена форма и действие със съзнание за ибадет, а не разбирането на значението. Освен това знае се че религиозните обреди и церемонии почти във всички религии и вярвания съдържат една определена синволика и ритуалност (външен вид). Дори може да се каже, че до голяма степен насладата и мистерията на ибадега се крият в тази форма.

бб) Мярката за тихото и откритото четене

Възможно е един текст да бъде прочетен без изобщо да се изкарва звук и без да се мърда езика. Това се нарича “четене наум или без-гласово четене”. А повтарянето на някой текст, който е наизустен без да се движи езика и без да се изкарва звук, не се нарича четене наум, а “премиване отвътре, повтаряне наум”. Но като смисъл е близо до четенето наум. Четенето на някои текст с тон, който може да чуе четеца и някои около него се нарича “четене с тих глас”, а говоренето по този начин, така че да чуят един, двама или повече човека се нарича “четене, говорене с шепот и говорене с тих глас”.

В смисъла кираета да бъде правен открит в намаза означава четенето да бъде с такъв тон, че другите да го чуят. Това се нарича открито или четене на висок глас. Понеже значението на откритото четене на Корана е ясно, то по тази тема не е имало разногласия. Но съществуват различни разногласия по темата за значението и определението на тихото четене.


Факихите не сметнали като четене (кирает) повтарянето наум на наизустените сура Фатиха и останалите сури в намаза без да се мърда езика и без да се издава звук. Тоест те са казали, че с вършенето на това не се счита за извъшрен кираета, който е стълб от намаза. А дали ще се счита за четене или не, изреждането на буквите с езика без да се изкарва звук е спорно.


Според тези които казват, че движението на езика не се счита за четене, то най- правилно е четенето, когато буквите бъдат изкарвани (произнасяни) от местата с глас, който самият той да чува сякаш шепне, и прилагайки техните качества и свойства. А някои учени са казали, че повтарянето на една сура, която е запаметена без да се изкарва звук, но движейки езика, се счита за четене. Понеже е трудно да се постави някаква мярка върху тази тема човекът, който кланя намаз, трябва да се държи в онова положение, в което се чувства по-смирен и в което сърцето му е по-спокойно. На местата, където се кланя заедно с другите, трябва да се страни от четене, което да нарушава спокойствието и смиреността на останалите. По принцип долната граница за откритото четене е четенето с висок глас, така че да чуе друг, а горната граница за тихото четене е по начин, в който най-много човек може да чуе себе си.


Когато се прави определението за четенето стих глас един от мотивите, на който се основават учените, е следния айет: “…И не отслужвай гръмогласно своята молитва, нито я шепни, а потърси среден път в това!” (ел-Исра, 17/110). Понеже се дават две различни значения на думата “салят”, която минава в него, този айет може да бъде разбран по два различни начина. Някои са дали значение на думата салят, която минава в айета като кирает (четене на Коран), а други пък дали значения като “дуа, зов, молба”.

Съществуват предания, които подкрепят и двата вида значения. Първото значение, което е дадено на айета е: “Когато четеш Коран, не повишавай своя глас и не го снижавай напълно, а потърси среден път в това”. Преданието, което потвърждава този смисъл идва от Ибн Аббас. Според думите на Ибн Аббас пратеникът ни е чел Коран с висок глас. Когато кяфирите, които чули това започнали да отправят рогатни към Корана, към онзи, който го е донесъл, към онзи, който го изпраща, и към когото е дошъл, пратеникът ни снижил гласа си, така че никой да не го чува. Възоснова на това бил ниспослан гореспоменатият айет (Бухари, Тефсир, 17,14 -V, 229).


Вторият смисъл, който се преписва на айета е “Когато правиш дуа, не повишавай своя глас и не го снижавай напълно, а потърси среден път в това”. Преданието, което подкрепя този смисъл е от Айша (р.а.), която разеснява думата “салят”, кояго минава в айета, като “дуа” (Бухари. V, 229; Муслим, Салят, 31,1,329-330). Може да се каже, че думата салят никога не се е използвала в смисъл кирает, нито в Корана, нито в думите на Пратеника (с.а.с.) нито пък в Арабския език, а винаги се използвала в смисъл “дуа”. Освен това, ако се вземе предвид, че в началото на айета “Кажи: “Зовете [Го] Аллах или зовете [Го] Всемилостивия!Както и да[Го] зовете, Негови са Най-прекрасните имена “, се е заповядала дуата и се говори за нея, то може да се каже, че вторият смисъл е по-уместен.

вв) Грешки при четене (зеллету’п кари)

Ясно е, че щом като се чете Коран в намаза ще трябва да бъдат научени наизуст четената във всеки намаз сура Фатиха и още няколко сури, които да се прибавят след нея ида се покаже внимателно поведение в четенията. Освен това когато се чете Коран, може да бъдат направени грешки в четенето по различни причини.

Тези грешки в четенето във фъкъхската терминология се наричат “зеллету’л кари”. Грешката при четене е възможна за всеки, който не е арабин. Освен това за тези, които не знаят арабски език, съществува и проблем с прозинасянето и огласовките на думите (харакят). Учените размишлявайки върху това дали с направените в четенето грешки е извършено условието за къраат и следователно дали намазът е валиден или не, и за това те са привели една дозина критерии.


Но понеже поставеният критерий съдържа повече технически неща, които хора незнаещи арабски език не ще могат да осъзнаят напълно като развалянето на смисъла, променената дума дали съществува или не в Корана и т.н.,то за тези, които не са се занимавали с арабски език, тези сведения и критерии нямат голяма практическа стойност. От тази гледна точка ние смятаме за достатъчно да бъдат показани общо тези критерии и да се покажат становищата, свързани с някои положения, които се срещат по-често.

  1. При положение че когато се извършва къраата, който е един от стълбовете на намаз, нарочно се промени дори и една дума, така че да се развали нейният смисъл, намазът се разваля. При положение че се направи грешка ненарочно, то критерият, който трябва да бъде взет впредвид, е да се види дали промененият израз е от Кораничнитеизрази или не. Ако е бил прочетен израз, който не е от Кораничните изрази, то намазът се разваля. Докато това, което е прочетено, е от Корана, дори и да има развалина в граматическия разбор, определе-нято на израза или смисъла, то намазът не става фасид (провален). Също така и огласовките, които са в края на думите, дори и да променят смисъла, намазът не се разваля.
  1. Четенето на друта буква на мястото на дадена буква.
    Ако тези букви са от буквите, които са близки по махредж като син и сад, намазът не се разваля. Например ако на мястото на “Аллах/с-самед”, се каже “Аллаху’с-семед”, на мястото на “феля текхар” – “феля текхер”, на мястото “фетхун кариб” – “фетхун гариб”, то това не разваля намаза. Но понеже мнозинството от учени са на мнение, че четенето “Аллаху ехат”, на мястото на “Аллаху ехад” ще развали намаза, то когато се чете сура Ихляс, трябва да се внимава с буквата “дал” да не се чете като “те”.
  2. Понеже някои букви се бъркат въпреки че не са близки по ма-хредж (начин на изговаряне), при положение че тези букви, които трудно се разграничават едни от други, бъдат разбъркани местата им, според много учени намазът не се разваля. Например така е четенето на “дал” на мястото на “дад”, четенето “зъ” на мястото на “зал”.
  3. Ако на местата, където има шедде, се прочете без шедде или обратно, ако се удължава, където не трябва да се удължава или обратно, ако там, където има идгам се прочете без идгам или обратно, то намазът не се разваля. Например ако вместо “иййаке на’буду” се прочете като “ийаке на’ буду”, тогава намазът не се разваля.
  4. Ако се прекъсне една част от думата, например ако, където трябва да се каже “ел-хамду…”, поради забрава, недосгьг на въздух или дишенето бъде спряно по някаква причина и се каже “ел…”, и след като се спре се каже “ел -хамду” намазът не се разваля. Или пък думата, която трябва да се прочете не дойде наума и се премине към друга дума, то според мнозинството намазът не се разваля. Това се дължи на факта, че в тези положения има неизбежност и положение, което не може да бъде избегнато “умум-и белуа”.
  5. Ако към един айет бъде прибавена една буква и смисълът не се променя, намазът не се разваля. Срещуположно на това ако към израза “Аллах екбер”’ в началото бъде прибавено едно “е”, понеже смисълът напълно ще се промени и ще излезе значение, което е рисковано от верска гледна точка, намазът се разваля. Това се дължи на факта, че когато към изразът “Аллаху екбер”, който означава “Аллах е най-велик” бъде прибавена буквата “елиф”,той се променя във формата “Аллах най-великият ли е?”.
  1. При положение че не се е променил смисъла с промяната на местата на думите, намазът не се разваля. Например ако вместо “фиха зефирун ве шефикун”,се прочете “фиха шефикун ве зефирун”, намазът не се разваля. Но ако смисълът се променя, то тогава намазът се разваля.
  2. Ако някой след като е чел с препалена грешка в намаза, се върне и прочете правилно, то намазът му става джайз и не се развяля.
  3. С прескачането наайети в малки или големи количества намазът не се разваля.

Според Шафиите и Ханбелиите намазът не се разваля стига грешката, която е снала да не е нарочно и да е в четенията, извън Фатиха. За това добре е да бъде положено усилие особено върху Фатиха да бъде научена и наизустена безгрешки, и да бъде четена правилно.

4.Руку (навеждане в поклон по време на намаза, при който с дланите на ръцете се хващат коленете)

Думата “руку’” в речника означава навеждане. Рукуто, което е от главните елементи на намаза означава навеждане като с дланите на ръцете трябва да се хванат коленете. Най-съответстващата на практиката на Пратеника (с.а.с.) форма на руку’то е навеждането по начинът, в който гърба и главата да се оравнят в еднакво ниво. Понеже изчакването известно време в това положение на руку’(тума’нине), и стоенето в право полужение докато органите се успокоят, след изправянето от руку’ (киям), а също така и стоенето преди отиването на седжде (кавме), са отделни части отта’дили еркян (тоест от точното изпълнение на всяко движение в намаза),то според Ебу Юсуф и трите мезхеба извън Ханефи, те са фарз. А според Ебу Ханифе и Имам Мухаммед, ваджиб. Що се отнася до минималният период на “тума’нине” и “кавме” то е колкото да се каже “Субханеллахи’л-азим”.

5.Седжде (навеждане в поклон, при който челото
се слага на земята)

Речниковото значение на думата седжде е “навеждане в подслу-шание, оповаване и смиреност, коленичене на земята, триене на лице в земята”. Навеждането на земята два пъти във всеки рекят от намаза, поставяйки определени органи на земята или на място, прилепено към земята, е от стълбовете на намаза. Най-съответстващото на сун-нета седжде по практика е това, което се прави върху 7-те органа; лицето, ръцете, коленете и пръстите на краката. Въпреки това, съществуват разногласия между мезхебите относно това, дали е валидно седждето или не, ако само една от тези части се допре до земята.
Според хафитският мезхебфарз е, челото и поне единият крак да се опират на земята. Поставянето на носа е ваджиб, а поставянето на ръцете и коленете – суннет. Относно краката, според предпочетеното виждане не е достатъчно да бъдат допряни на земята само единият пръст на крака или само горната му част. Също така при положение че няма някакво извинение, поставянето само на носа без челото да докосне земята също не е достатъчно.


А според Зуфер от ханефиите и според други от мезхебите на ша-фии и ханбели, поставянето на една част от всеки един ог седемте органа (лице, крака, колене и ръце) на земята е фарз. Според Шафиите вътрешната част на дланите и долната страна на пръстите на краката, трябва да докоснат земята. Това, което е фарз в мезхеба Малики, е седждето да бъде направено върху една част от челото. Онзи, който не може да направи това поради извинено положение, прави седжде с кимване. Не е достатъчно да се прави седжде само върху носа.


Изчакването в седждето и между двете седждета (туме’нине) е еднакво със становището при руку’то за туме’нине.

Та’дил-и Еркян (точното изпълнение на всяко едно движение в молитвата)

Та’дили еркян означава стълбовете (на намаза) да бъдат изпълнявани правилно, на място, и подредено. В следстсвие на съблюдването ната’дил-и еркяна стълбовете биват извършвани правилно като форма и подредено (тоест без да има помеждутъци между тях) по този начин човекът не кланя своя намаз на сляпо, а напълно изпълнен. Думата “тума’нине”, която се използва в смисъл близък до та’дил-и еркян изразява убеждението, че се е отдало правото на стълба, който се изпълнява и състоянието,че извършваната работа е залегнала вътре в човека. Това е последствието от съблюдването на та’дил-и еркян. Та’дили еркян особено се отнася за положенията в руку’, в изправене-то от руку’, в седждето и в сядането между двете седждета.


Въпреки че в произведенията, които са на Ханефитския мезхеб, се отбелязва, че “тума’ манине”то в рукуто, изчакването известно време накрака след изправянето от руку’то (кавме) и изчакването седнал между двете седждета, колкото да се каже, “Субханеллахи’л-азим” (джелсе), са суннет, то според силното виждане от гледна точка на това, че са от измеренията ната’дил-и еркян те са уаджиб.


Според Имам Юсуф и останалите три мезхеба, извън Ханефитският та’дил-и еркян е един отделен стълб или понеже е условие за стълба, той е фарз. А според мезхеба Ханефи (Ебу Ханифе и Мухаммед) той е уаджиб.

Излизането от намаз със собствено действие и желание

Според Ебу Ханиф, излизането от намаза в неговия край по собствено желание и воля и чрез собствено действие от страна на кланящия намаз е от стълбовете на намаза. А според Ебу Юсуф и Мухаммед със сядането колкото тешеххута, намазът спрямо своите стълбове се счита за завършен. Това различие във вижданията има някои фъкъх-ски последствия, които могат да се считат за подробности. Според това ако някой, след като е останал седнал колкото изричането на тешеххута в последното сядане (ка’де-и ахире) и по собствено желание извърши някое действие, което не съответства с намаза, например да отговори на селяма, който му се даде, да проговори като например да каже на кихащият “наздраве” или “йерхамукеллах”, то според трите имама, намазът му се счита за валиден и пълен.


Но ако след като е останал седнал колкото тешеххуд, но намазът му се развали по причина извън неговото желание, то според Ебу Юсуф и Мухаммед, намазът му е цял, а според Ебу Ханифе, не е цял. Ако веднага не вземе абдест и по собствено желание и воля не излезне от намаза, то намазът му се счита за невалиден и той трябва да го кланя наново. Също така ако в последното сядане човек остане колкото те-шеххуд и след това преди да излезне от намаза по собствено желание и воля, времето за намаза отмине,то намазът на този човек, според двата имама е цял. А според Ебу Ханифе, фасид.


Според мезхебите Шафии и Малики, за да се излезне от намаза, даването на първия селям е фарз, а според мезхеба Ханбели даването на селям и на двете страни е фарз. А според мезхеба Ханефи селямът не е фарз, а ваджиб.


Ханефиите,вземайки впредвид преданията, които известяват, че понякога пратеника на Аллах (с.а.с.) след като оставал седнал колкото затешеххуд, завършвал своя намаз без да дава селям с действие като говорене, обръщайки се към приятелите си, не са сметнали за рукун излизането от намаза със сялам.

относно Mustafa

Проверете Също

ВАДЖИБИТЕ НА НАМАЗА

Изоставянето на някой отваджибите на намаза не разваля намаза. Ако някой от ваджибите бъде изоставен …

Bir cevap yazın

E-posta hesabınız yayımlanmayacak. Gerekli alanlar * ile işaretlenmişlerdir