НЯКОИ ВЪПРОСИ, СВЪРЗАНИ С НАМАЗА

Понеже намазът е един доста важен ибадет в исляма, то както се внимава за кланянето му в нормални положения, така и не се допуска неговото изоставяне в повечето случаи на извънредни положения. Вместо това спрямо същността и тежестата на извънредното положение са били осигурени някои улеснения в начина на кланяне на намаза и така посредством ибадета намаз се е продължила възможността за създаването на връзка с Всевишния Аллах.


А) НАМАЗА НА БОЛНИЯ


Понеже по принцип има затруднение и мъка в болестта и пътуването, тези състояния били сметнати за причина за улеснение и смек-чение особено в ибадетите като намаз и оруч, които са от телесните ибадети.
Понеже послушанието е според силата, тоест понеже извършването на заповедта е в рамките на силата на човека, то намазът на болния бил определен спрямо собствената му сила. Според увеличаването и усилването на болестта във формата на изпълнение на намаза е дадено разрешение за улеснение и непълнота.


Съобразно на това например киямът, въпреки че е един важен стълб на намаза, то онези, които не могат да стоят на крака, или тези, които стоят накрака със затруднение, могат да кланят седнали, по начин, който е възможен и лесен за тях. Онези, които не могат да кланят дори и седнали, тоест тези, които са безсилни да направят ру-ку и седжде в това положение, според възможността, стоейки, седейки или лежейки, кимват (правят движение и знак с главата си, дори според някои миджтехиди с очите).


Понеже по естество основното не е спазването на формите, а поддържането на същността, тоест на божествената връзка, създадена с Аллах, то в извънредните случаи човек трябва да извършва намаза сътветно на личното състояние, така както трябва, без да превръща намаза в тежест, от която иска да се спаси, или в дълг, който трябва да бъде отхвърлен.

Ако по някакви причини болният не е имал сили за кланянето на фарза, и намазите, които е пропуснал, докато е бил със разума си, не са повече от пет, то когато оздравее, прави каза. Ако не оздравее, то в това положение според някои учени, той завещава на своите наследници да направят искат129, за да отпадне от него задължението. Ако не е с разума си или намазите, които е пропуснал са повече от пет, то когато оздравее, не се налага да им прави каза (по темата за Искат-ъ салят и девир виж: раздела Джаназе).


Б) НАМАЗЪТ НА ПЪТНИКА


а) Същността на пътничеството


Тръгването от страна на човек поради някаква причина от мястото, където живее и отиването му към друго място или тръгването на път, за да отиде някъде в арабския език, се нарича “сефер” или “саферат”, а тръгналият на път човек се нарича “сефери” или “муса-фир”. Срещуположната дума на “сефери” е “муким”, която означава “установен на дадено място, човек, който не е пътник”. В турския език вместо “сефери” или “мусаферат” се използва думата йолджу-лук, която означава пътуване. Въпреки че в книгите по фъкъх и вероучение думата “сефер” е близка с думата “пътуване”, то като различно от нея, тя означава пътуване на определено разстояние. Понеже съществуват някои специфични становища, които засягат човека, който е пътник, то определението и същността на пътника трябва да бъдат добре пояснени.


Предишните факихи са взели предвид два различни критерия в определението на това да бъдеш пътник. Някои са взели предвид раз-тоянието, на което се отива, а други времето, което се изразходва, за да се измине това разстояние. Всеки един от двата критерия е бил сметнат спрямо ходенето пеш или ходенето на камила в определена група. Според това, което приема мнозинството от ханефиите, пътуването се състои оттри-дневно разстояние със средно ходене. Това се нарича и “три отсядания” или “три прехода”.

Когато се приеме, че един човек може да пътува най-много 6 часа на ден, то тридневно пътуване се равнява 18 часа време. Според това разстоянието за едно такова ходене по суша и разстоянието, което ще продължи 18 часа в морето с платноходка, е било сметнато за “продължителността на пътуването”. Когато се определя дали си пътник, се взема за основно разстоянието при отиване, а разстоянието за връщане не се включва в сметките. Ако пътуващият ходи по-бързо и измине това разтояние за по-кратко време, според тази сметка за разстояние, пак се счита за пътник.


Не съществува айет или хадис по темата да бъде взето като основно трите дена в пътуването и трите дни да бъдат изразени като време и разстояние. Това регулиране е предприето от страна на ислямските прависти. Когато правели това определяне на времето и разстоянието, те се базирали на разказите от сахабетата за практиката на пратеника и на техните собствени практики. Например ханефиите, когато определят тридневното пътуване като основно за становищата за пътника, до голяма степен са взели за основно следния хадис, който известява, че онзи, който е пътник, може да прави месх върху мести три дни и три нощи: “Мукимът, може да прави месх (върху мести) един ден и една нощ, а пътника – три дни и три нощи.” (Муслим, Та-харет, 85; Ебу Дауд, Тахарет, 60)


По-късно този тридневен път или 18-часово пътуване в наше време с прецизни смятания се обърнало в километри. Истинската причина за това обръщане е това, че в резултат на възникналите в наши дни бързи превозни средства, практикуването на този тридневен критерий почти е станало невъзможно. Според тези изчисления разстоянието, при което човек ще се смята за пътник и ще се възползва от рухсатите на пътника (с някои малки различния), е определено между 85-90 километра.

Но вземането за основа на всеки един от критериите, тоест времето или мястото, има отделни проблеми. Когато за основно се вземе разстоянието, поради възникването на много бързи и комфортни превозни средства проблемът е възможността за изминаването на този 90 километров път без затруднения и за много кратко време. А когато пък за база се вземе времето, отново възникват много проблеми. В следващите няколко години няма да остане нищо, наречено рухсати, за тези, които са пътници. Когато бъде взето предвид времето, днес дори се твърди, че не може да се възползва от тези становища за пътника.


Заедно с това съвременните ислямски учени са на мнение, че от тези два критерия, критерия за разстояние е по-обективен и възможен за прилагане. Според мнозинството извън ханефиите пътуването, което прави мубах съкращаването на намазите, е средно 2 дни пътуване или разстояние колкото за две отсядане с тежък товар и пеш.


Акцентирането върху проблема за пътуването, опитът за направата на правилно определение е насочено към възможността за въз-ползване от някои рухсати и улеснения, които са дадени за това положение. Казано по друг начин, трябва да се постави по един правилен начин това какво представлява сефер, за да не се възползват хората от становищата за пътника, когато не е пътник, и за да не се затрудняват напразно, лишавайки се от рухсатите за пътника при положение, че човек е пътник.


Пътуването не е нормално и необикновено нещо за човек, който е установен на дадено място, то е едно временно и извънредно положение за него. И поради това, че е необикновено състояние, затруднението при пътуването е станало причина за даването на рух-сати на човека. Но при положение, че съществува по-голяма затрудненост в работенето на тежка работа като хамаллъка, то поради това, че е нещо обикновенно този вид тежки работи не са били сравнени с пътуването.


Причината за даването на рухсати в пътуването е това, че пътуването съдържа трудности, тревоги и промяна в нормалния ред. Но понеже това са понятия, които са променливи (относителни), факи-хите вместо затруднението са започнали да търсят критерий, който да е по-обективен и валиден за всички, и се е наложило да направят уточнението за разстоянието.


Затруднението, което съдържа пътуването, не е едностранно. На първо място, са умората, която носи пътуването и телесните проблеми. Освен това могат да има и притеснения и страхове у пътника, свързани с целта на пътуването му или свързани с работата, съпругата и семейството му, които е оставил. Ако към това бъде прибавена и сигурността на пътя, то по-добре би се разбрал смисълът на рухсатите, които са дадени за пътника. След като е така, онзи човек, който е излязъл на път, не понася загубата на време. Той желае миг по-рано да завърши своята работа и да се завърне към своя нормален установен живот. Следователно по време на пътуването той не трябва да се занимава с неща, които са извън неговите наложащи нужди.


Ето за да се ускори осъществяването на това естествено желание на пътника, да се завърне към нормалния си живот, дом и работа в религията ни, са били поставени и приведени някои улеснения. На първо място, сред тях идват свързаните с намаза, “каср и джем“ (съкращаването и събирането на намазите). Ако се обърне внимание, се вижда, че както касрът, така и джем’ът са насочени към намаляването до минимум на загубата на време. Човек не ще загуби време, кланяйки намаза на цяло или неспирайки във времето на единия намаз, той ще го извърши заедно с другия и ще подреди своето време за почивка спрямо това.


Тук трябва да се обърне внимание на това, че тези рухсати по-скоро се отнасят за тези, които пътуват пеш или с животни като кон и камила, и понеже е така, то се отнася за тези, които държат контрола напътуването в ръцете си. Според това в наши дни в пътуванията, които се правят с обществени превозни средства, положението за спечелване на време посредством съкращаването и събирането на намазите е невалидно.

Приблизително ясно е за колко часа автобусите ще изминат разстоянието и през колко минути ще дават почивка. Положението за съкращаване от намаза и спечелването от времето в обществените превозни средства е невалидно. Но в това положение пътникът има задължението да спазва общата пътническа програма и затруднения като краткото време в почивките спрямо нуждата.


Онзи човек, който тръгне на път със собствения си автомобил, може да има, а може и да няма притеснение в завръщането му към нормалния му живот. Всъщност в наши дни съществува понятието почивка (ваканция), което преди въобще не е било засягано. През определени времена от годината хората отделят време за море, за разходки в гората, за обикаляне на исторически и туристически места. Ваканцията за много хора вече е станала една част от живота. Следователно онези, които са тръгнали на път за почивка, поне когато тръгват на път, нямат опасения и припряност да се върнат миг по-рано към нормалния си живот.


Тогова трябва да се зададе въпросът с каква цел се прави пътуването. Въпреки че няма възможност за ограничаване и определяне на това с каква цел се прави пътуването, то общо това може да се събере в три точки:

а) Пътувания с цел работа.
б) Пътувания с цел почивка, екскурзия.
в) Пътувания с цел вътрешна и външна сигурност (това по-скоро се отнася за военните и силите за сигурност).

Всъщност въпреки че когато по тези теми бъде поставен обективен критерий, разбирането и прилагането на постановлението се улеснява, но когато поставеният критерий се установи, малко по малко възниква пропаст между становището и целта от поставянето на становището. И така възниква едно положение като напълното изчезване на смисъла от поставянето на постановлението.


Становищата за пътника могат да бъдат приложени в пътуванията с цел работа и сигурност, а в пътуванията извън това можем да кажем, че правилно би било това да се остави на собствената инициатива на човека. Понеже сътоянието на пътуване по принпиц не ще се освободи от затруднения и мъки, то ако след като напусне мястото, където се намира, човек се срещне със затруднение, което да го накара да почувства нужда от възползване от рухсатите, той трябва да се възползва от тези рухсати. Ако не усеща нужда от рухсат, то не трябва да се възползва. Понеже в това положение човек сам ще реши дали да се възползва от рухсатите, то отговорността пред Аллах също принадлежи на него. Различните виждания на мезхебите, които ще бъдат представени долу по темата дали е нужно или не използването на рухсатите, улесняват прилагането на гореспоменатата формула.


б) Становищата за пътника


Понеже по принцип състонието на пътуване съдържа затруднение и безпокойство, то за човека в това положение са били приведени някои улеснения. Това са рухсатите, които са дадени на пътника. На първо място сред тях е рухсатът за неговеенето в месец Рамазан от страна на онзи човек, който пътува и за оставянето на оруча за оттър-пяване.

Времетраенето за месха върху мести, който в нормално положение е един ден и една нощ за пътника, бил увеличен на три дни и три нощти. Освен това за онзи човек, който е пътник, е разрешено да кланя по два рекята намазите, които се състоят от 4 рекята. Това се начича “касру’с-салях”, тоест съкращаване на намаза.


Съществува айет и практиката на пратеника по темата за позво-леността на съкращаването на четирирекятовите намази в два при пътуване, а освен това между учените има иджма (консенсус) върху това становище.


Айетът, свързан със съкращаването на намазите, е следният: “А когато странствате по земята, не е прегрешение за вас да съкращавате молитвата, ако се страхувате, че ще ви навредят онези, които не са повярвали. Неверниците са ваш явен враг.” (ен-Ниса, 4/101) Това, че в този айет съкращението е обвързано с условието за страх, това че в предишния айет се говори за преселението по пътя на Аллах, а в следващия за това как пратеникът ще води молитвата по време на битка, колкото и да оставя впечетлението, че този айет е свързан с извънредни ситуации като война и подобни и че не е свързан с пътувания, които въпреки че са извънредни, се смятат за обикновени, то още от много отдавна становищата по темата за пътуването били разглеждани като свързани с този айет.


Заедно с това съществуват предания от пратеника на Аллах, които са преминали степента за известност относно това, че по време на пътуванията за хадж и война пратеникът е кланял намазите, съкращавайки ги. Ибн Омар е разказал, че в пътуванията, които е правил заедно с пратеника, не е видял пратеника да кланя повече от два рекята и че по същият начин са се държали Ебу Бекр, Юмер и Осман (р.а.).


Задължително ли е съкращението на задължителните намази, които са от 4 рекята за пътника, или темата за съкращението им изцяло е оставена на предпочитанието на пътника?


Ние разяснихме горе, че уместно е изборът по тази тема да бъде оставен изцяло на пътника. Тук накратко ще споменем за подходите на мезхебите по тази тема.
Понеже ханефиите вземат за основно преданието, че становището за съкращаването на намазите е дар от Аллах, твърдейки, че съкращаването е постановление, което не е рухсат, а азимет, то по тази тема те не са дали на пътника правото на избор и са казали, че съкращаването е ваджиб. Според тях това пътникът да кланя четирите рекята на намаз, който се състои от 4 рекята, знаейки, без да го съкращава на два, е мекрух. Заедно с това ако човек кланя 2 рекята и след като направи тешеххуд, после кланя още два рекята, то той е изпълнил фарза и последните два рекята стават нафиле. Но понеже е забавил селяма, това се счита за лошо деяние. Човек, който е сефери и е изоставил първото засвидетелстване или в първите два рекята не е правил кирает, то той не се счита за изпълнил фарза.


Като продължение на това виждане е казано, че онези четирире-кятови намази, които са останали за каза по време на пътуване, трябва отново да бъдат кланяни по два, когато се завърне към нормално положение. Освен израза, който се предава от Омар, че становището за съкращаването на намазите по време на път е един дар, ханефиите по тази тема са взели за доказателство и следните думи на Айша и Ибн Аббас (р.а.):
Айша (р.а.) казала: “Намазът стана фарз по два рекята, после в мирно време се увеличи (на четири), а по време на пътуване бе оставен така както си е”. Ибн Аббас пък казал следното: “Аллах направи намаза фарз чрез езика на пратеника като четири рекята в мирно време и два рекята по време на път.” (Бухари, Салят, 1; Муслим, Саляту’л, Мусафирин, 1)


Според маликиите съкращаването на намаза по време на път е муеккед суннет. А според Шафии и ханбелиите съкращаването на намазите, когато човек е пътник, е един рухсат и това дали ще бъде използван или не, е оставено на предпочитанието на човека.
Когато онзи, който е пътник, възнамери да остане на дадено място 15 или повече дни, той става муким и вече кланя намазите изцяло. Ако възнамери да остане по-малко от 15 дни, то той продължава да е пътник. А според шафиите и маликиите ако пътникът възнамери да остане на дадено място 4 дни, то той кланя намазите си без съкращения. Според ханбелиите ако пътникът възнамери да остане повече от 4 дни, тоест повече от 20 времена за намаз, то той кланя на-мазите си изцяло.


Когато намазът се кланя с джамаат, човекът, който е муким, може да последва пътника, който е имам, и пътникът може да последва човека, който не е пътник. Ако човекът, който не е пътник, е последвал пътника, то когато в края на втория рекят пътникът даде селям, не-пътникът не дава селям, става и довършва намаза си до 4 рекята. Понеже е кланял началото на намаза с имам и е изпълнил задължителния кирает, то този човек според силното виждане, довършва намаза, без да прави отделен кирает. Ако се обърка или сгреши, не прави седжде, защото този муким се счита за ляхик. Когато пътникът последва имам, който не е пътник, (а е муким) във времето за съответния намаз, то той кланя четрирекятовия фарз намаз напълно като този, който не е пътник.


Със завръщането на пътника в родният му край пътничеството свършва.
Нека сега накратко да споменем трите разбирания относно родината (т.е. кое място се смята за родина на пътника), които са образувани съобразно становищата за пътника.


а) Ватан’ил асли – истинска родина. Ватан’ил асли се нарича мястото, където един човек се е родил и израснал, или мястото, където се е оженил и иска да живее там, или мястото, където е възнамерил да живее. Когато се пресели от истинската родина към някое друго място поради работа, служба и т.н. или за установяване, това ново място става ватан’ил асли за него, а старото място загубва тази своя особеност.


б) Ватан-ил икамет. Въпреки че това не е място, където даден човек се е родил, оженил и установил, то мястото, където той е решил да остане повече от 15 дни, се нарича ватан-и икамет.


в) Ватан-ил сукна: мястото, където пътникът е планирал да остане по-малко от 15 дни, се нарича ватан-ил сукна.
Когато някой отиде на мястото, където се е родил и установил, или мястото, където е местожителството на супругата му, той не е се-фери. Само ако това място, към което ще отива, е на толкова далечно разстояние, че да се счита пътник, то той е пътник само по време на пътуването му.


В) КЛАНЯНЕ НА ДВА НАМАЗА В ЕДНО ВРЕМЕ (СЪБИРАНЕ НА НАМАЗИТЕ – ДЖЕМ)


Речниковото значение на думата “джем” е “събиране, или събирането на две или повече неща на едно място”. А терминологично то значение на думата “джем” във фъкъха е следното: “кланянето заедно и един след друг на два намаза, които са един след друг в едно от времената им за кланяне”. Ако това заедно кланяне се осъществи във времето на първия намаз,това се нарича “джем’-и такдим” (предварително събиране), а ако е във времето на втория намаз се нарича “джем’ – те’хир” (забавено събиране).


Учените са единодушни относно това, че по време на Хадж на Ара-фат обедната и следобедната молитва се кланят заедно във времето на обедната молитва (джем’-и такдим), и че на Музделифе вечерната и нощната се кланят заедно във времето за нощната молитва (джем’-ите’хир). Освен на тези две места между учените има различни мнения относно това дали кланянето на два намаза заедно, събирайки ги, е джайз или не и относно това кои са извинените състояния, които разрешават правенето на джем’.


В мезхеба Ханефи освен събирането на Арафат и Музделифе по време на хадж, събирането на два намаза в едно време не се счита за джайз. Заедно с това според Ханефиите когато съществуват оправдания, които правят разрешено събирането като пътуване, дъжд и т.н., то тогава е възможна следната практика за събиране: Възможно е забавянето на един намаз (обедния или вечерния намаз) до времето, което е близо до влизането на времето за другия намаз (следобения или нощния), после кланянето му и след влизането на времето за другия намаз, кланянето и на този намаз в собственото му време.


При тази практика понеже единият намаз се кланя веднага след другия се нарича “джем’у’л-фиил” и “джем’у’л-мувасала”. А понеже всеки намаз се кланя в собственото си време, като единият се кланя в последното си време, а другият в първото си, това се нарича мане-ви или теоритичен джем” и “сури джем – т.е. форматично събиране”. Събирането по този начин не е събирането, за което бе дадено определението по-горе, защото в тази практика не времето, а действията се събират.


Докато Ебу Ханифе е поставил условие обедната и следобедната молитва, които се кланят заедно на Арафат, да се кланят с джама-ат, другите мезхеби не търсят това условие. Когато се кланя намаз с джем’, се чете един езан, но се правят отделни икамети за двата намаза. След като се отслужи фарзът на обедната молитва, се преминава към следобедния намаз, без да се кланя суннет.

Понеже следобедният намаз е подвластен на обедния, то ако обедният намаз е станал невалиден поради някаква причина, то следобедната молитва също трябва да бъде кланяна отново заедно с обедната. А вечерната и нощната молитва на Музделифе се кланят с един езан и един камет. Между фарза на вечерната и фарза на нощната молитва не се кланя сун-нет. Ако между тях се кланя суннет, то за нощната молитва отново се прави камет.


В останалите мезхеби събирането на намазите е прието за джайз с определени причини и условия. А в шиитският мезхеб “Джафери”, събирането на два намаза в едно време, без да има някакво извинено състояние, е джайз при всички условия. Ако бъдат оставени настрана различните мнения в подробностите, то според тези, които приемат джем’а, причините, които правят джайз това събиране, са следните:

  1. Пътуване,
  2. Дъжд, кал, сняг, град/градушка.
  3. Болест.
  4. Нужда и заетост.

1- Пътуване. Мнозинството от учени освен ханефиите, приемайки пътуването като оправдание, са сметнали за разрешено събирането на намазите по време на път. Но в подробностите съществуват някои разногласия помежду им. Според това докато маликиите поставят условието пътуването да бъде уморително, за да стане разрешено събирането, то шафиите и ханбелиите са казали, че пътуването при всички случаи е оправдано състояние за събирането, без да се гледа дали е уморително или не. По тази точка шафиите обратно на маликиите и ханбелиите, предявявайки отделно условие, казват, че пътуването, което разрешава правенето на джем’, не е каквото и да е пътуване, а пътуване, което е в естество, времетраене и разтояние, което разрешава съкращаването на намазите. Между другото възникнали и някои разногласия, отнасящи се до вида и целта на пътуването. Някои маликии са изключили морското пътуване от становището за сефер.

2- Дъжд, сняг, градушка. Ако бъдат оставени разногласията относно силата на дъжда, то в мезхебите Малики, Шафии и Ханбели дъждът е бил приет като мазерет – извинено състояние за хора, които не са пътници. А събирането на намазите в такива дни е сметнато за джайз с определени условия. Докато маликиите и ханбелиите смятат за джайз само събирането на вечерната и нощната молитва в месджида като джем’-и такдим, то шафиите са прибавили към това и събирането на обедната и следобедната молитва. Тази и подобни причини превръщат в джайз правенето на джем’ само в месджида с джамаат, а не във вкъщи.


Докато шафиите не приемат калта като оправдано състояние, което разрешава правенето на джем, ханбелиите са счели това за извинено състояние, а маликиите са поставили условието заедно с калта да има и силна тъмнина.

3- Болест. Според маликиите ако един човек, който е болен, изпитва притеснение, че до времето за другия намаз положението му ще се влоши дотолкова, че няма да може да кланя намаз или че ще припадне, то той може да прави джем’. Ханбел иите също са сметнали за джайз джем’а, когато става дума за затруднение поради болест и са приели в едно становище жената кърмачка, жената, която има болестно течение (истихазе), хората с недостатъци и тези, които са безсилни за вземането на абдест за всеки вакит. А според шафиите събирането на намазите поради болест не е позволено.

4- Нужда, заетост и затруднение. По принцип събирането на намази поради нужда и затруднение не е било сметнато за джайз. В мезхеба Ханбели, който притежава най-широкото мнение по темата за събирането, се казва, че затруднението и заетостта правят джем’а джайз. Критерият, който поставя в това отношение ханбелииският факих Ебу Йа’ла, е следният: “Всяка причина, която прави джайз изоставянето на петъчната молитва и на намаза с джамаат, разрешава и събирането”. Според мезхеба Ибадиййе всяко оправдание, което ражда затруднение за кланянето на намаза навреме, представлява една причина за събирането. Известни учени като Ибн Сирин, Ибн Шуб-руме, Ешхеб и някои шафитски факихи са сметнали за джайз правенето на джем’, без да има някаква причина при условие, че това не се превръща в навик. Съществува и една фетва на Сайд бин Мусей-йеб в тази насока.


Причините за изпадане в разногласия на мезхебите по темата за събирането могат да бъдат събрани в три точки:

  1. Съществуването на предания по темата за събирането, които изглеждат противоречащи едни с други заедно с хадисите, които определят времената за намазите. В това положение докато някои учени смятат за джайз събирането, твърдейки, че преданията по темата за събирането определят хадисите, свързани с времената за намазите, други пък, тълкувайки преданията по темата за събирането, са застанали против събирането.
  2. Съществува единодушие върху това, че е позволено правенето на джем’ при Арафат и Музделифе.
    А това дали може да се направи къяс между събирането на намаза при Арафат и Музделифе и събирането му в други времена и места е спорна тема между учените. Тези, които смятат за джайз тази аналогия, са сметнали за разрешено и събирането.

3. Спорът дали намазите имат общи времена или не също е от важните причини за разногласието по темата за събирането.

Първите и последните времена на петкратните намази като оставим настрана разногласията в подробностите, са ясни и са приети от всеки. Разбирането за времето на мезхеба Джафери е различно от това на Ехл- и суннет и дава възможност за джем’, дори и в обикновените положения. Понеже по принцип шиитите кланят намаз, правейки джем’, предполага се, чете са съкратили намаза на три вакита.


Тук не ще разискваме мотивите на тези, които смятат за джайз събирането на намазите, и тези, които не го смятат за джайз. Хане-фиите не са приели джем’а извън две места, а останалите мезхеби са приели събирането на намазите при определени извинени състояния. Въпреки че мнението на мезхеба ханефи теоретически е по-точно и възможно за защита, то в наши дни в събирането на намазите съществуват една дозина улеснения, които се подсигуряват на тези които кланят намаз.

Правенето на джем’ не е нито измислена, нито възникнала впоследствие практика. А и всички мезхеби казват, че на Арафат и Музделифе се прави джем’. Освен това съществуват и предания относно това, че пратеникът е кланял два намаза в един вакит събирайки ги, в различни времена и в различни положения. Мотивът за джемът, който се прави, както на Арафат и Музделифе, така и в различните времена според останалите предания и мъдростта от него е подсигуряването на улеснение за тези, които кланят намаз. Освен че съществуват предания, които се отнасят за това, че пратеникът е кланял заедно обедната и следобедната и вечерната и нощната молитва, без да има някакво положение на страх и пътуване (Мува-тта, I, 144; Муслим, Саляту’л-мусафирин, 49), но се предава и че някои сахабета също са правили джем’.


А ханефиите, които защитават тезата, че събирането на намазите освен на Арафат и Музделифе не е разрешено, до голяма спетен са се основали на айетите, които определят времената на намазите (ел-Бакара, 2/238; ен-Ниса, 4/103) и на това, че Джабрайл два дни подред правейки имамлък на пратеника (с.а.с.), е показал първите и последните времена за намазите. Тези айети и това предания показват, че всеки един вакит си има собствено време и че изпреварването или забавянето на това време не е джайз. Ханефиите освен това са се хванали и за хадисите, които със заплашителни изрази забраняват причиняването на излизането на времето, забавяйки нарочно намаза, и на съответните предания, които идват от Ибн Мес’уд.


За намазът били поставени специални времена и тези времена били превърнати в причина за задължителността на намаза. Времената, които били общо (муджмел) оповестени в Корана били изяснени от страна на пратеника и времената за намаз били установени с теватур (т.е. с предание, което е предадено от такова мнозинство хора, които според разума не е възможно да се обединят върху лъжа).

А изоставянето на нещо, което е установено с теуатур с довод, който е хабери вахид (т.е. предание, което е било предадено от един човек), е категорично неразрешено. Само, че както пратеникът е този, който е приложил на практика и известил времената за намаз, така той е и онзи, който е известил позволеността на събирането на намазите с думите и действията си. След като не може да бъде взета една част от суннета, а друга да бъде отхвърлена, то помежду им трябва да бъде намерена средната линия.


Според това спазването с прецизност на времената на петкратните молитви в нормалните и обикновените положения е правило. Но в някои специални случаи рухсата за джем’ е даден за хора, които имат нужда и са в неизбежност. Тук това, което трябва да се вземе под внимание, е следното: Събирането е един рухсат и улеснение; човек трябва да се възползва от този рухсат, когато е нужно. Според сун-нитските фъкъхски мезхеби правилото е кланянето на всеки намаз в собственото му време. Но когато съществува валидно извинено състояние, може да се направи джем’.

Понеже намазът е приет за стълб на религията, не е било разрешено изоставянето му поради никакво оправдание, но за да може да бъде извършван, били приведени една дозина улеснения. От тази гледна точка в необикновените положения, при условие да не се превръща в навик и с определени условия, може да се прави джем’.

Най-уместният път за тези, които имат затруднение и притеснение в кланянето на намаза навреме, е, преце-няйки собственото си състояние в рамките на гореспоменатите сведения и рухсати, да дадат сами решение по тази тема, която в крайна сметка засяга личната им отговорност спрямо Аллах. Освен това трябва да се знае, че правенето на джем’-и такдим или джем’- техир, изглежда по-уместно решение от страна на осъществяването на целта на намаза, отколкото намазът да остане за каза.


Нещата, за които трябва да се внимава, когато се прави джем’


Сутрешната молитва не може да бъде събирана по никакъв начин. Събирането може да стане единствено между обедната и следобедната и между вечерната и нощната молитва. Ако ще се прави джем’-и такдим, например ако обедната и следобената ще се кланя във времето за обедната, то когато се започва обедната молитва, трябва да бъде направено възнамерение за правене на джем’. Според някои въз-намерението може да бъде направено и докато не е завършен първия намаз. А при джем’- и техир, трябва да се възнамери за правеното на джем във времето на първия намаз. В противен случай, нама-зът бива оставен за след времето му, а това е харам.


При джем’-и такдима трябва да се спазва подредбата. Ако се събира обедната и следобедната молитва, първо трябва да се кланя обедната, а после следобедната. А при джем’-и техира, ако редът не се спазва, според Ханбелиите, намазът е валиден. Според Шафиите въпреки че е валиден, вторият намаз се счита, че се е кланял като каза.


Когато се прави джем, двата намаза трябва да бъдат кланяни един след груг без да има помеждутьк между тях. Маликиите не са сметнали за уместно дори и кланянето на нафиле между два фарз намаза, които се кланят заедно. Според Шафиите и Ханбелиите ако джем’ът се прави във времето на първия намаз, то кланянето един подир друг е условие, ако пък се прави във времето на втория намаз, то то не е условие. Няма определено времетраене за помеждутьк, който ще се даде между двата намаза, казва се че това е време, колкото да се вземе абдест и да се направи икамет.


При положение, че вечерната и нощната молитва се кланят заедно, правейки джем’-и такдим, по-силното виждане относно това какво ще стане с намаза витър, е в посоката, че той е подвластен на нощната молитва и следователно може да се кланя след кланянето на нощната молитва.


Г) НАМАЗЪТ ПРИ ОПАСНОСТ


Поради това, че съществува знамение в Корана, което прави подробно разяснение върху това как пратеника на Аллах трябва да води намаз по време на битките, в които участва, и поради това, че Пратеника на Аллах показал на практика, как се кланя намаз по време на стражение, в книгите по фъкъх и съответно на това във вероученията било открито заглавие с име “Намазът при опасност”. В този айет, който идва веднага след айета, който дава становището за съкращаването на намазите, Великият Аллах, обръщайки се към пророка (с.а.с.), повелява следното:


“И когато си сред вярващите и им водиш молитвата, нека с теб стои група и да вземат своите оръжия. И щом се поклонят в суджуд, част от тях да застанат зад вас. После нека дойде друга група, която още не се е молила, и да извърши молитвата с теб, и да бъде предпазлива, и да вземе оръжията си. Онези, които не повярваха, желаят да нехаете за своите оръжия и вещи, та да се нахвърлят срещу вас отведнъж. И не е прегрешение за вас, ако дъжд ви напакости или сте болни, да положите оръжията си, но бъдете предпазливи. Аллах приготви за неверниците унизително мъчение. ”

ен-Ниса, 4/102


Между учените има разногласия по темата дали ставището на този айет продължава или не. Мнозинството от факихи казват, че становището на този айет продължава и следователно в едно такова положение на битка същото постановление ще бъде приложено и че начинът на кланяне, който препоръчва айетът в същото време, цели да акцентира върху важността на кланянето с джамаат. Някои учени, сред които и Ебу Юсуф, са казали, че това становище е специфично за пратеника и то не се отнася за наши дни. Ако заедно с начина на изразяване на айета, се вземе предвид достойнството и честта от кланянето на намаз с пратеника, като негов джамаат и копнежа на саха-бетата по тази тема, може да се каже, че мнението на Ебу Юсуф и останалите учени, които го следват, е по-точно.


Според мнозинството от факихи намазът при опасност е “разделянето на джамаата на две групи в сериозни моменти (като нападението на врага по време на битка), и кланянето на фарз намаза зад имама, на смени.”


Намазът се започва с първата група, които вземат текбир заедно с имама, като след второто седжде или след първото сядане, първата група, която е кланяла заедно с имама един рекят от намаза, който се състои от два рекята, или първите два рекята на намаза, който се състои от 4 рекята, се отделя и встъпва в длъжност, а втората група, идвайки след тях, завършва останалите рекяти заедно с имама и се връща на служба. Имамът дава селям сам. После на смени първата група завършва своя намаз без кирает, а втората група – с кирает. По този начин заедно с това, че намазът се изпълнява с джемаат, не се принебрегва и длъжността в битката.

относно Mustafa

Проверете Също

НАМАЗЪТ ЗА МЪРТВЕЦ (ДЖЕНАЗЕ)

За да се направи последна дуа за починалият задължително е да се кланянето на джаназе …

Bir cevap yazın

E-posta hesabınız yayımlanmayacak.