İslamofBulgaria.Net – Вярващите са Братя Вярващите са Братя
Свързани Cтатии
Суннег е това, което пратеникът редовно е правил и което не е изоставял без някакво оправдание, или което е изоставял рядко без да има такова. Като пример може да покажем четенето в намаза на дуата субханеке и изричането на “еузу бесмеле”. Въпреки че за извършването на суннета има севап, то за изоставянето му няма наказание; има само порицание и укор. Суннетите допълват ваджибите на намаза, те стават повод за компенсирането на недостатъците в тях и за повече севап.
Спазването и постоянството в суннетите се счита като знак за обич към пратеника (с.а.с.). Заедно стова изоставянето на суннета не разваля намаза и не се налага кланянето му отново, както при изоставянето на фарза, нито пък се счита за тахримен мекрух, както при нарочното изоставяне на уваджиба, нито пък правенето на севих седжде, когато ваджибът бъде изоставен по невнимание или по погрешка. Но нарочното изоставяне на суннетите се счита за “исает”, тоест грешно и лошо поведение”.
Според определението на ханефиите “исаетът” заема място върху “тензихен мекруха” и под “техримен мекруха”. А що се отнася до нещата, които Пратеника на Аллах (с.а.с.) не е правил редовно, но е поощрявал тяхното извършване, ханефиите са ги нарекли “мендуб” или “мустехаб”. Според това, кланянето на два рекята суннет преди сутрешната молитва е суннет, а кланянето на 4 рекята преди следобедната и нощната молитва, се счита за мустехаб.
А едеб (мн.ч. адаб) са нещата, които пратеникът не е правил редовно и които е вършел с прекъсвания. Така са правенето на тесбих повече отЗ пъти в седждето и руку’то. В Ханефитските книги понятието адаб се използва в смисъла на мендуб и мустехаб. Изоставянето на нещата, които се считат за адаб, колкото и да не се смята за исает и да не налага порицание, то съблюдаването им е по-достойно. Всъщност адаба на намаза е да застанеш пред Великият Създател видимо смирен, усъзнавайки, че си застанал пред Него.
Според това при ханфиите нещата, които са извън фарзовете и ваджибите на намаза, чието извършване се счита за уместно, от силни към слаби следват следния ред:
Суннет, мендуб, мустехаб, адаб.
В останалите мезхеби мендуб се определя като нещо, което се иска да бъде изпълнено без да има задължителност и налог. Въпреки че за извършването на мендуба има севап, то за изоставянето му няма наказание. Но човек, който е озиставил мендуба, заслужава укор и порицание.
Според това определението за мендуб на мнозинството съвпада с определението и разбиранията за суннет при ханефиите.
Онези нещата, които по същност не са от фарзовете и ваджибите на намаза и следователно, чиято липса не вреди на неговата същност, но с извършването им се следва практиката на пратеника (с.а.с.), и се допълва формата и съдържанието на намаза, могат да бъдат определени като мендуб. Възможно е и суннетите, мустехабите и адаба на намаза да бъдат разглеждани под това заглавие. Поради тази причина нещата, които долу са изброени като суннети и адаб на намаза, по принцип са мендубите на намаза.
А) СУННЕТИТЕ НА НАМАЗА
Повечето от суннетите и адабите на намаза са насочени към подсигуряването на извършването на действията на намаза в определен ред и подреденост и извършените действия да изглеждат красиви на вид. Суннетите на намаза са следните:
- Когато се взема текбир, ръцете да се вдигнат нагоре и в това време дланите да бъдат отворени, пръстите оставени в нормално положение, а вътрешната част на дланите да бъде насочена към къбле. Мъжете вдигат ръцете до нивото на ушите, а жените – до нивото на гърдите си. Това становище е валидно и за текбира при кунута и за допълнителните текбири в байрямските намази. Освен това човекът, който е последвал имама, не трябва да закъснява с встъпителния текбир, след като имамът е взел встъпителният текбир.
- Свързването на ръцете веднага след встъпителния текбир (ити-мат).
Като не трябва да има (ирсал) т.е. първо отпускане на ръцете, после вързване. Мъжете връзват ръце под пъпа, а жените върху гърдите. Дясната ръка се поставя върху лявата. Мъжете със своя голям и малък пръст на дясната ръка правят халка на лявата китка. Жените не правят халка, а поставят своите десни ръце прави върху левите.
- Разтварянето на краката, когато сме в киям, на разстояние 4 пръста.
По въпроса за вдигането на ръцете при започване на намаз и в междинните текбири, за нивото и разтоянието между краката в кияма и руку’то, съществуват различни практики спрямо мезхебите. - Четенето на субханеке и започването на намаза, възхвалявайки по този начин Аллах, е суннет. По тази причина “субханеке” се чете в първия рекят веднага след встъпителният текбир.
- За този, който кланя сам, изричането на “Еузу бесмеле” (теаввуз), е само в първия рекят и след субханеке. А когато се кланя с джамаат, само имамът изрича “Еузу бесмеле”, а хората, които са последвали имама, не четат нищо след Субханеке.
- Изричането на “Бесмеле” във всеки намаз преди Фатиха, когато човек кланя сам е суннет, а когато се кланя с джемаат изричането на “Бесмеле” се прави от имама, а тези, които го селдват не го изричат.
- Четенето на “субханеке”, “Еузу бесмеле” и казването на “амин” след Фатиха да се прави тихо. Като “амин” казват този, който чете и онзи, който слуша Фатиха.
- Избирането на сура от дългите сури, които да се четат в сутрешния и обедния намаз, на сура от средните сури за следобедния и нощния намаз, и на сура от кратките сури за вечерния намаз, когато се кланя сам. А когато се кланя с джамаат, понеже имамът не трябва да зтекчава джамаата, избира сура спрямо мястото, където се намира и положението на джамаата. Дългите сури се наричат “тивал-и муфас-:ал”. Сурите, които са между сурата Худжурат и сурата Бурудж влизат з тази група. Сурите, които са средно дълги, се наричат “евсат-ъ му-фассал”. Сурите, които са между сура Бурудж и сура Беййне заемат иясто в тази група. Кратките сури се наричат “кисар-и муфассал”. Гова са сурите, които са между сурата Беййне и сурата Насс.
- Когато се отива на руку’да се взема текбир, тоест да се каже Уллаху екбер.
- Да се каже три пъти “Субхане раббийе’л-азим” в руку’то.
- Когато се изправя от руку’, да се каже “Семиаллаху лимен ха-шдех” (тесми). Това го казва имамът и този, който кланя сам, а този, :ойто следва имама, не го изрича.
- Казването на “Раббена леке’л-хамд” или “Аллахумме раббена леке’л-хамд”, след като се каже “Семиаллаху линем хамидех”(тахмид). Това го казват кланящият сам и следващите имама. Имамътсъщо може да го каже (според Ебу Ханифе имамът не го казва).
- Този, който кланя сам прави тесми’й и техмида тихо. А имамът казва тесни’ наглас. Техмидът се чете тихо във всяко положение. Но ако в големият джамаат гласа на имама не се чува от отзад, един човек от средата повтаря наглас текбирите на имама и чете техмида наглас.
- Когато са в положение да руку’ мъжете да държат коленете си изправени, а гърбовете си равни, да обхванат коленете си с ръце, и когато държат коленете си, ръцете им да бъдат отворени. А жените само поставят ръцете си със затворени пръсти върху коленете и не ги държат. Те държат коленете си свити, а гърбовете си наведени.
- Държенето на главата изправена без да се навежда или повдига нагоре в положение на руку’.
- Изправенянето от руку’ и стоенето изправен (кавме). Въз основа на вероятността това да е една част от та’дил-и еркян, се казва че това е уаджиб.
- Изпускането на ръцете на страни в изправянето от руку и между байрямските текбири (ирсал).
- Когато се отива на седжде, първо да се поставят коленете, после ръцете. Когато се изправя от седжде да се последва обратния ред; когато се отива и става от седжде, да се казва “Аллаху екбер”.
- Правенето на джелсе (краткотрайно междинно сядане) между двете седждета. Въз основа на вероятността това да е частотта’дил-и еркян, се казва, че е уаджиб.
- В седждетата главата да се постави между двете ръце и ръцете да не се държат далеч от лицето, пръстите да бъдат събрани, а дланите залепени на земята.
- Казването на “Субхане раббийе’л-аля” три пъти в седждетата.
- По време на седжде мъжете да държат далеч корема от бедрата, лактите от страните си, а ръцете – лактите и под лактите – да не опират на земята. Жените пък в седждето се навеждат, те прибират ръцете към страните си и залепят корема към бедрата си.
- Поставянето на ръцете върху бедрата в сядането между седждетата (джелсе).
- Както по време на междинното сядане (джелсе), така и на другите сядания (ка’де) мъжете простират левите си крака на земята и сядат върху тях, а десните си изправят така, че пръстите им да сочат към къбле. А жените изкарват краката си, по начин че да се опрат на дясната си страна, и така стоят седнали.
- Изправянето и спускането на показалеца в засвидетелстването при Тахиййят, когато се казва “ля иляхе иллеллах”.
- Четенето на “Тахийят” тихо.
2 7. Четенето на Фатиха освен в първите два рекята и в другите при тези фарзове, които са с повече от два рекята. - Четенето на салеват (отправене на поздрав към пратеника) в последното сядане след “Тахиййят”. Това е от потвърдените суннети (муеккед) на намаза.
- Правенето на дуа след салевата.
- Когато се дава селям, главата да се обърне първо надясно, а после наляво и да се каже “ес-селяму алейкум ве рахметуллах”. Когато имамът дава селям, той възнамерява да даде селям на ангелите пазители и на джамаата, т.е. тези, които са го последвали; а този, който кланя сам, възнамерява да даде селям само на ангелите. Когато имамът дава селям наляво, малко понижава гласа си. Селямът на тези, които следват имама, трябва да бъде без прекъсване, непосредствено след селяма на имама. Освен това изчакването и на втория селям на имама от онзи, който се е присъединил към имама след първия рекят, също е суннет.
Б) АДАБЪТ НА НАМАЗА
Думата адаб”, са нещата, които Пратеника на Аллах (с.а.с) понякога е правил, а понякога изоставял. Тя в Ханефитската литература се използва в смисъла на мендуб или мустехаб. Изоставянето на тези неща не се смята за исает и не налага порицание, но спазването им е по-достойно (ефдал). Всъщност адабът представлява това да заседнеш пред Великият Създател видимо смирен, усъзнавайки, че си застанал пред Него.
Адабът (мустехабите) на намаза са следните:
- По време на намаз да се намира в смиреност, спокойствие и жромност както външно, така и душевно.
- Да се оправи облеклото. Като например когато бъдат облечени црехи с копчета, копчетата им да бъдат закопчени.
- По време на камета, когато се казва “хаййе алел фелях”, имамът и джамаатът да се изправят на крака за намаза.
- С мисълта, че започването на намаза от имама, когато се казва кад камети’с-салях” означава потвърждение на муеззина с дейст вие, това се е счело от адаба (мустехаба) на намаза. Но при ставането на имама или джемаата след свършването на камета и започването на намаза след това няма никакъв проблем. Дори според Ебу Юсуф и останалите три мезхебски имама най-доброто е започването на намаза след края на камета, защото по този начин се дава възможност да бъдат подредени сафовете. Човек, който влезне в джамията, когато се прави икамет, не чака на крака, веднага сяда и после става заедно с джамаата.
- Когато мъжете вземат ифтитах текбир да откриват ръцете си от долната част на ръкавите си.
- Когато се застава за намаз, към възнамерението (ниет), което е направено от сърце, да бъде прибавено и словно възнамерение, но ако това изричане на ниета пречи на възнамерението направено от сърцето, то трябва да се задоволи с възнамерението на сърцето.
- Мъжете и жените, които са в намаз и хушу (смирение), да гледат към мястото за седжде, когато са в киям. А когато са в руку’, да гледат към краката си, при седжде, към двете страни на носа, когато са седнали, да гледат към скута и бедрата си, а в селяма към върховете на раменете си.
- По време на намаза да се въздържа колкото е възможно от кашлица, оригване и в положение на прозяване да се държи устата. Устните да бъдат затваряни дори и със зъби, ако и това не е достатъчно, то тогава да бъде сложена дясната ръка върху устата.
- Този, който кланя сам, да прави повече от три тесбиха когато е в седжде и руку.
Това са неща, чието извършване е хубахо и онези действия, които съответстват със съзнанието, че по време на ибадет си застанал пред Аллах и на почитта, която трябва да му се показва.
