İslamofBulgaria.Net – Вярващите са Братя Вярващите са Братя
Свързани Cтатии
Думата “ибадет” означава насочването към Аллах, желаейки от сърце, обожаване, кланяме, и служене. Думата служене има същото значение. Ибадетът е бил приет като върха на покланянето пред сътворяващата мощ, като последствие и показател на обичта към Нея. Пояснено е че той трябва да бъде единствено заради Аллах, да бъде извършван единствено заради Неговото задоволство ида бъде посвещаван единствено на Него. И наистина няма дрого същество, което да е достойно за ибадет, освен Аллах, който е създателят, даващият и отнемащият живота. Човекът, който в съдният ден ще бъде запитан “На какво се кланя?” и “Заради кого прави ибадет?”, трябва винаги да държи този въпрос в съзнанието си. Той трябва да каже на този свят “Аз се кланям на Аллах и правя ибадет заради Него” и да усеща това в сърцето си.
Всъщност както чувството за вяра, така и нуждата от ибадет като едно естествено последствие от него, е вродена и естествена. През историята на човечеството различните религии са предвидили различни начини и форми, за да осъществят тази естествена нужда и чувство. Тези форми на ибадет (служене) изграждат ритуалите, тоест служенията и обредите на религията.
Когато формите на служене, които предвиждат религиите, бьда1 разбрани като канализирането на чувството и нуждата на служене които и без това по естество съществуват в структурата на човек i определени форми и вид и изложението им по този начин, то може да се каже, че още преди ибадетът да е станал заповед на религията той е бил природна необходимост. Следователно, когато проблемът бъде разгледан от гледна точка на религиите, формите на ибадет придобиват значимост.
Заповедите, които са свързани с ибадета в Корана, не са наосо-чени към ибадета като форма и външен вид, а до голяма степен са насочени към същността на ибадета, към кого ще се прави ибадета и как ще се прави. Пратеника на Аллах (с.а.с.) чрез своите думи и действия е направил подробно разформиране на ибадетите, чиито имена минават в Корана, и на ибадетите, чийто основна структора е изградена в него.
Макар че когато ибадетът бъде погледнат от страна на това, че той е вроден по природа, няма нужда да бъде търсена друга цел за ибадета извън възпитанието и нуждата на индивида, то с цел да се подсигури индивиална и обществена мотивация, да се придаде психическа издръжливост на индивида и да се придобият някои социални ползи, могат да му бъдат преписани една дозина мъдрости и ползи.
Въпреки че има учени, които са на мнение, че ибадетите трябва да се извършват единствено заради това, че те са заповядани от Аллах и че няма нужда да се търси мъдрости в тяк, след като има заповед, и които (учени) поради тази причина казват, че няма нужда от търсене на цели и ползи от ибадета, то мнозинството от учени са казали, че независимо дали се знае или не от хората, във всяка заповед (на Аллах) непременно има някаква мъдрост и полза. Поради тази причина когато човекът, към който е насочена заповетта мисли за ползите и въздействията, за това какви може да са целите, които са съблюдавани, и когато се опитва да разбере тези мъдрости по време на нейното изпълнение, то това може да го принесе в едно различно съзнание и едно различно измерение.
Когато се мисли върху целта от ибадета не е правилно тя да бъде снижавана до едно единствено измерение. Това не е правилно както отстрана на същността на ибадета,така и от страна на нивото и степента, в които се намират тези, които извършват този ибадет. Това е така защото е уместно целта на ибадета за един човек, който е на дадено ниво да е единствено изпит и проба за него, а за друг на друго ниво, тази цел може да бъде извисяването му по пътя на възпитанието и дисциплинирането на нефиса. А може би (за хората от) едно по-високо ниво ибадетът към Аллах, ще бъде над и отвъд всички тези цели. Може би тя ще бъде една сладост, едно удоволствие и една благодат за сърцата, една среща (с любимия) за душите, накратно щастие за човека. Например словата на пратеника “Моето щастие е в молитвата”, освен важността на намаза, показват и значението, което му е придавал пророкът (с.а.с.), защотоза пратеникът, който изпълнявал ибадета в най-висшата степен на емоционалност, намазът се превръщал в среща с висшия създател, и в религиозен химн пред Него.
Поради това, че постановленията, които се отнасят за ибадетите по естество не са много открити за промяна, опитът за промяна на ибадетските практики, които са общоприети още от много отдавана под името “осъвременяване и улеснение”, вместо полза, носят повече вреда. Също така това поврежда и разтърсва обвързаността и искрен-ността на хората към религията. Ибадетите, колкото и да не са цел, по естество в качеството на стъпало към висшите цели, те са в ролята на показателя на обвързаността към религията и в известен смисъл за религиозността, която се проявява отвън.
Поради тази причина изоставянето на зекята, който има една социално-икономическа страна, и излизането от общата приемливост, която е дошла до нас в продължеие на 14 века, избутвайки формата и вида на ибадетите като намаз, оруч, хадж, е опасно от много страни.
