ВЯРАТА В ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОТО И СЪДБАТА

а) Значенията на думите “каза” и “кадер”

В речникът думата “кадер” носи следните значение: “мярка, количество, извършването на нещо спрямо определена мярка, и определено”.


Като термин тя означава узнаването от страна на Аллах чрез Неговото изначалното знание на всички неща, които ще се случаг от Изначалното до вечността, тяхното време, място, специфичност и качества, ограничаването и определянето им”. Думата кадер, която е едно понятие, което е свързано с качествата на Аллах, Илим/знание, и Кадер/мощ изразява божествения закон, който подрежда вселената, всички същества и събития спрямо определен ред и мярка.


Думата “каза”, чиито речникови значения са “заповед, постановление, завършване, и създаване”, означава сътворяването и създаването едно по едно на нещата, които Аллах е пожелал и предписал в изначалното, когато им дойде времето съответно на Неговото изначално знание, воля и желяние. Думата “каза” е едно понятие, което е свързано с качеството на Аллах теквин/сътвсряване.

б) Вярата в предопределеното и съдбата

Вярата в предопределеното и съдбата означава вяра в качествата – илим, ираде, кудрет, и тейвин – на Аллах. Казано по друг начин, онзи, който вярва в тези качества, е повярвал и в предписаното и съдбата. В това положение вярата в съдбата и предписаното означава да се вярва, че и доброто и злото, и болката и щастието, и живото и мъртвото, и полезното и неполезното всичко става със знанието, волята, силата и предопределението на Аллах, и че няма дръг създател освен Аллах.


Всичко, което е възникнало и ще възникне на земята става със знанието, волята, предопределението и сътворението на Аллах. Всяко нещо има съдба. Това означава следното: Всевишният Аллах знае чрез своето изначално знание (тоест с неговото категорично знание, което не е ограничено с времето) къде и по какъв начин ще бъдат избрани нещата, които хората ще изберат чрез своята свободна воля, и спрямо това свое знание, Аллах пожелава (това). Отново спрямо тази Негова воля, предопределяйки, когато му дойде времето той създава онова нещо, което е съответно на избора на човека. В това положение знанието на Аллах е свързано с волята на човека, и това, че Той знае нещо чрез Неговото изначално знание няма никакво налагащо влияние върху волята и избора на човека. Всъщност хората не са усведомени (нямат представа) за знанието, което притежава Аллах относно тях, и в реалния живот без да остават под влиянието на това знание, те се държат по собствена воля. Ако трябва да то кажем по друг начин, ние не вършим определени действие заради това, че Всевишният Аллах знае. Това, че ние няма да може да извършим тези работи, се знае (предварително) изначално и категорично от Негова страна. Аллах е създал човека като едно същество, което избира и което е отговорно за своя избор. Той го държи отговорен и задължен с неговите заповеди и забрани. Освен това Аллах е определил и един божествен закон, според който действието да бъде сътворявано спрямо избора на човека.


Относно темата за събдата съществува още нещо, което трябва да се знае, и това е, че съдбата е една божествена тайна, чийто вътрешна (истинска) страна може да знае Единствено Аллах, и която не може да бъде разяснена по един категоричен и ясен начин. Човешкият разум, който е омесен (сьтверен) с понятията време и място, не е в състояние и не притежава способността да усъзнае едно божествено знание, воля и сила, за които не може да става дума за измеренията време и място. Опитът категорично да бъде разрешена темата за съдбата означава човек да насилва своя капацитет и да желае невъзможното.

Вярата в предопределеното и съдбата е от основите на вярата. Но кората, оправдавайки се със съдбата, не ще спасят себе си от отговорност. Казвайки, “Аллах е написал така, това е моята съдба, Той е предопределил по този начин, аз какво да сторя?”, един човек освен че не може да извършва грях, но и след като извърши грях, той не може да показва себе си като невинен, и да представи съдбата като оправдание. Причина за това е, че тези действия са създадени от страна на Аллах поради това, че хората са предпочели така, и спрямо този избор. Освен това вътрешната страна на съдбата, която е една тайна не може да бъде узната от друг освен от Атлах. Следователно изоставянето на работата, надявайки се на съдбата и предопределеното, ненасочва-нето към нужните причини за постигането на положителен разултат или невземането на нужните предпазни мерки за предотвратяването на негативните последици не съответства с разбирането на Исляма за съдбата. Ако човек извърши тези действия, които се явяват като причини, то и Аллах ще създаде последствията от тези причини. Това е един божии закон и една съдба.

в) Айетите и хадисите, свързани със съдбата и предопределеното

Вярата в съдбата и предопределеното се акцентира силно, освен в айетите, които показват, че всичко е свързано с желанието/предоп-ределението на Аллах, но и в ай етите, които поясняват, че божественото знание обгражда всички минали и бъдещи същества и събития. Пратеникът ни (с.а.с.) също в някои свои известни хадиси еспоменал вярата в съдбата като една от основите на вярата. Някои от айетите, които са свързани с темата за съдбата, са следните:


“м всяко нещо е с мярка при Него”.

(ер-Рад, 13/8)


” и е сътворил всяко нещо, и го е премерил с точна мяра. ”

(ел-Фуркан, 25/2)


“Кажи [о, Мухаммад]: “Ще ни достигне само онова, което Аллах ни е предписал.”

(ет-Теубе, 9/51)


Освен гореспоменатите айети знаменията, които оповестяват, че Аллах е създателя на всяко нещо, че Той оставя в заблуда когото пожелае и напътства когото пожелае, и че Той е който отрежда смъртта сред хората като (вж. ез-Зумер, 39/62; ес-Саффат, 37/96; ел-А’раф, 7/178; ел-Уакиа, 56/60) и подобни на тях, от гледна точка на обхват-ността им показват, че всяко незцо във вселената е свързано към една предопределена съдба. И заключението от това е, че това също се определя от страна на Аллах.

Както се оповестява в хадиса, познат като “Хадиса за Джебрайл ”, пратеникът ни също е счел вярата в съдбата сред основите на вярата. Според това, което минава в хадиса, Джебрайл попитал пратеника ни: “Какво е иман/вяра?” и той отговорил: “Да вярваш в Аллах, в ангелите, в книгите, пратениците, в съдния ден, и в съдбата с доброто и злото в нея.” (вж. Муслим, “Иман”, 1; Ебу Дауд, “Суннет”, 15; Ибн Мадже, “Мукаддиме”, 9)


Пратеникът ни, който взел впредвид това, че съдбата е една божия тайна, и че не е възможно тя да бъде разплетена в същинския й смисъл от страна на хората, е предупредил своите сподвижници, които спорели по темата за съдбата, като повелил следното: “Това ли ви бе заповедяно? Или пък аз бях изпратен като пратеник за това? Знайте, че народите преди вас, когато започнаха този вид спорове, бяха унищожени. Не трябва да влизате в такива спорове”. (Тирмизи, “Кадер”, 1)

г) Волевите действия на човека и сътворяването на действията му

аа) Волята на Аллах и волята на човека


Арабската дума “ираде” в речника има следните значения: избиране, искане, насочване, предпочитане, и даване на решение. Като термин за думата “ираде” се дава следото определение: “Определянето, установяването и посвещаването от страна на Аллах или човека, избирайки едно от съответните възможности”. Волята на Аллах е изначална и вечна, неограничена, не е свързана с каквото и да е било нещо, и е категорична. А волята на човека е имаща край, ограничена, и свързана с неща като време, място и т.н. Всяко събитие и всяко същество, което се появава във вселената, възниквас сътворяващата (теквин) воля на Аллах (свързана с образуването). Това човек да бъде свободен в своите дела означава, да вярва в своята свобода, да приеме, че когато върши действието, той не се намира под някакъв натиск.


Двата важни клона на Ехл-и Суннет, Ешариите и Матуридите по принцип са били в единомислие по темата за волята на човека и за ролята на тази воля в действието на човека. Но Ешариите, вземайки впредвид, че волята на Аллах обхваща всяко нещо, са назовали тази воля с името “кулли ираде” (обща воля). И правейки едно такова окачествяване, те са поискали да я отделят от вол ята на човека. А Ма-туридиите са нарекли волята на Аллах с името иляхи и езели ираде (тоест божествена и изначална воля) и са използвали понятията кулли и джиз’и (обща и частична) за пояснавянето на двете измерения на волята на човека. Кулли ираде (общата воля) е дадената на човека от страна на Аллах способност да избира, която се приема като средство в избора да направи или да не направи нещо. Джуз’и (частичната) воля представлява активното насочване към една от двете страни на общата воля. Поради тази причина Матуридиите са нарекли частичната воля с името азм-и мусаммем (тоест отвърдено решение), ихти-яр (избор) и касът (насочване, целене).


бб) Човешката воля и ролята й в действието


В действията хората притежават една истинска волева свобода. Защото човекът чувства тази истина вътре в себе си всеки един мо-мент. Той усеща, че е свободен в действията, които прави. Всевишният Аллах е пожелал и предопределил хората да притежава воля и да са същества, които да могат да правят това, което пожелаят, и ги е създал с такава способност. Поради тази причина хората притежават силата да направят или да не направят нещо със своето желяние и воля. Те могат да предпочетат едната от двете страни и да я изберат.
Заслугата на севап или наказание от човека, и отговорността на човека поради някои действия е поради тази негова свободна воля. В образуването на действието, въздействие има свободната воля на човека, но създателя на действията е Аллаху Теаля. Аллах създава волевите действия на хората спрямо тяхната воля. Това не е така защото Аллах е задължен да прави това, а е поради това, че Той така е устроил божествения закон, който се нарича Адетуллах и Суннетулах, тоест съдбата. В това положение можем да кажем, че предпочитането и изборът на действието (кесб) са от човека, а сътворяването му (халк) от Аллах. Онова, което човек е избрал от добра или лоша страна и е насочил своята воля към него, Аллах създава него. И човекът е отговорен за това, че съществува свобода на избора в действието. Ако е извършил добро, той ще види наградата си. И ако е извършил зло, той ще получи наказанието си.
Съществуват знамения, които показват, че човек е притежател на една свободна воля, и че поради тази своя воля,той е отговорен:


“И е душата, и в Онзи, Който я е създал, и на нея е посочил [що е] нечестивост и богобоязливост!”

(еш-Шемс, 91/7-8)

“Ние му показахме пътя или признателен, или неблагодарник. ”

(ел-Инсан, 76/3)


“Който върши праведни дела, то е за самия него, а който стори зло, то е в негов ущърб. Твоят Господар не е угнетител за рабите. ”

(Фуссилет, 41/46)

Следователно хората като раби на Аллах узнавайки своите отговорности, трябва да вършат добри, праведни и хубави дела и да странят от грешни, лоши, грозни и зли действия. И така те ще се стремят да достигнат хубави отплати и награди в отвъдното.

вв) Сътворяването на действията на човек


Човешките действия могат да бъдат разделени надве: неизбежни (изтирари) и волеви (иради). Действия, които са неизбежни и образувани от рефлексните ни движения като душането ни, туптенето на сърцето, храносмилането на стомаха и т.н., се наричат задължителни (изтирари). В тяхното образуване човешката роля няма никаква роля. И следователно човек не е отговорен за тези действия.


Ако действия като писането, сядането и ставането, кланянето на молитва или некланянето, вършенето на нещо праведно или забранено, на добро или зло са действия, които ние вършим, избирайки ги с нашата свободна воля, то тогава те са нашите волеви действия. В образуването на нашите волеви действия ние не сме под никакъв натиск или принуждение. Понеже независимо по какъвто и начин да е, Аллаху Теаля е създателя на нас и на онова, което вършим, то създателят и на двата вида наши действия, също е Той.
Според Ехл-и суннет поради това, че Аллах е онзи, който създава действията на хората спрямо тяхната воля,то способността (качеството) на Аллах да сътворява (халк), не може да бъде преписвано на друг освен на Него. По тази причина не може да се претендира, че човек сам създава своето действие. Защото в един айет е повелено следното: “Аллах е Творецът на всяко нещо и Той е Разпоредителят за всяко нещо.” (ез-Зумер, 39/62). Действието на човека също е в обсега на “шей/нещо”. Думата “шей/нещо” означава всяко материално нещо. Следователно Аллах е създателят и на действието на човека.
Следователно човек чрез своята свободна воля избира действието, изразходва нужната сила, а Аллах със своето изначално знание, знае какво той ще избери и спрямо това свое знание той го пожелава, предопределя. И после спрямо тази Негова воля, Той го сътворява.


д) Уповаваме (теуеккюл)


Думата “теуеккюл” в речника означава “доверявам се, опирам се, поверявам работата на някой друг”. А като термин тя означава “след като се обърне към всички материални и духовни причини за достигането на целта, и след като не остане нищо друго за правене, да се опреш и довериш на Аллах и да оставиш/повериш останалото на Него. Например един земеделец ще изоре и приготви нивата си на време, щезасъди семената, ще я полива, ще я почисти от вредни растения и ще я пръска с лекарства, ако трябва ще и добави и тора, и след това, за да даде тя добра реколта, той ще се опира и оповава на Аллах и ще чака резултат от Него. Без да бъдат направени тези неща, едно разбиране като “Ще стане това, което е написано” не е нищо друго освен ленивост и не съответства с разбирането на исляма за уповаване (теуеккюл).


Уповаването е едно естествено последствие от вярата на мюсюлманите в съдбата. Човек, който се е о повал на Аллах, и е отдал напълно и безусловно на Него, е съгласен със съдбата си. Но вярата в съдбата и оповаването, освен че не означават ленивост, изостаналост и мизер-ност, но не са и пречка за работата и напредъка, защото всеки мюсюлманин осъзнава, че събитията се случват в рамките на божествения ред и закони, и в причинно-следствената връзка. Тоест без да бъде посято семето, не се добива продукт. Без да се използва лекарство, не се излекува. Без да се вършат праведни дела, не се печели задоволството на Аллах и следователно не се влиза в рая.

Следователнотеуеккюл означава когато работим, трудим и полагаме усилия да не изкарваме от умовете си мисълта, че Аллах е с нас ида оставим резултата на Него.


Великият Аллах в един айет е повелил следното:

“А peıuuıu ли [нещо], уповавай се на Аллах! Аллах обича уповаващите се Нему.”

(Ал-и Имран,3/159)

И е заповедял на вярващите да несе оповаватна някое друго същество, а единствено на Него, защото Той е оповестил, че за онзи, който се оповава, то Той е достатъчен, (вж. Ал-и Имран, 3/122,160; ел-Маиде, 5/11; ет-Теубе, 9/5Г,Ибрахим, 14/11; ет-Тегабун, 64/13; ет-Талак, 65/3). И пратеникът ни казвайки “Първо завържи камилата си, и после се оповавай на Аллах” на бедуинец, който оставил камилата си незавързана и казвал, че се оповава, е предупредил, че преди оповаването първо трябва да бъдат взети някои мерки.


е) Хайр (доброто) и шер(злото)


Думата хайр, която в речника означава “добрина, добро, полезна работа и полза”, означава действията, които Аллах е заповедял, обича и харесва. Думата шер, чиито речникови значения са “злина, лоша-вина, и лоша работа” означава действията, които Аллах не харесва, не обича, които не са позволени, и които ако бъдат извършени, човек ще заслужи наказание и укор.


Както се споменава и в “аменту” всеки мюсюлманин вярва в съдбата, и че и хайра и шерра са от Аллах.Тоест създателят на световете Аллаху Теаля пожелава и създава и хайр/доброто и шерр/злото. Защото всяко нещо във вселената е под Негова воля, предопределение и мощ. Във вселената няма друго същество освен Него, което да е истинският притежател на владението и силата, и което да има правото на разпореждане. Човекът печели и доброто и злото със собствената си воля. За доброто съществува съгласието на Аллах, но за злото не. За онзи, който избере доброто ще има награда, а онзи, който избере злото, ще получи наказание. Това че злото е от Аллах, означава че за да се образува действието на човека, сътворяващата воля и създаването на Аллах (халк) трябва да влезнат в действие. А иначе Аллах не се радва за това, че рабите му вършат зли дела, Той не заповядва злото, и няма повепяваща воля (религиозна) за злото.


Според Ехл-и суннеттова Аллах да пожелава и сътворява злото, не е лошо и грозно. Но това човек да върши зло, да печели зло, да предпочита злото и да се окачествява със злото е лошо и грозно. Например ако един художник, който е майстор спазвайки всички тънкости на изкуството си, нарисува портрета на един грозен човек, то за да се похвали тази личносг и за да се потчертае изумлението към изкуството, се казва “Колко красива картина е направил”. В това положение, това че човекът, чийто портрет е напревен е грозен не налага и картината да бъде грозна. Всевишният Аллах е единственото същество, което прави нещата мъдро и подредено в пълния им смисъл. В Неговото сътворяване на злото има една дозина скрити и явни мъдрости.


За да бъда” разграничавани мъртвото от живото, доброто от злото, праведното от лошото Аллах е създал нещата с техните противоположности. Освен това Той е показал на човека и пътищата за пазене от злите и лошите неща и му е дал сила и мощ за странене/предпаз-ване от злото. Ако на света няма злото,то няма да може да се разбере смисъла на доброто и нямаше да може да се осъществи мъдростта от това този свят, да е един свят на изпитанието. Злото е създадено по силата на справедливостта и мъдростта на Аллах или за да стане причина и средство за добро, което ше дойде след него, или пък за премахне/прогони едно по-лошо и по-трудно зло.


Във всяко нещо, което е дошло със силата на Аллах могат да бъдат намерени една дозина ползи или за нас самите, или за други, или пък за обществото. Това нещо да е зло е според нас. В един айет това се разяснява по следния начин:

“може да мразите нещо, а то да е добро за вас, и момее да обичате нещо, а то да е зло за вас. Аллах знае, вие не знаете. “(ел-Бакара, 2/216)

(ел-Бакара, 2/216)

За това как нещо, което се смята за зло не съвпада с истина и резултата, може да бъде даден следния пример: за много хсра принуждаването на пратеника да си тръгне от родината си и да се пресели от Мекка в Медина на пръв поглед може изглежда като зло. Но след известно време това събитие е подготвилоедна добра почва за един добро последствие, като превземането на Мекка и е станало причина за още много приятни развития.

ж) Препитанието (ръзк)


Речниковото значение на думата ръзк е следното: “храна, нещо, което се яде, пие и от което се възползва”. Като термин тя се определя по следния начин: “ Всяко нещо, което Аллах е дал на живите същества за ядене, пиене и възползване”. Според това определение ръзк обхваща както нещата, които са позволени (халал), така и нещата, които са харам (непозволените).


Относно темата за ръзк, Ехл-и суннете приела следните основни принципи:

1- Единственият, който дава препитанието е Аллаху Теаля. В Корана, повелявайки “И няма по земята твар, препитанието иа която да не е от Аллах…” (ел-Худ, 11/6) е оповестено, че Аллах е онзи, който дава препитанието на всяка твар. А в един друг айет е споменато, че Той е онзи, който дава повече препитание на когото пожелае, и намалява препитанието на когото пожелая (еш-Шуара,42/12).


2- Създаващият и даващият препитанието е Аллах. Човекът работи и се труди съблюдавайки валидните природни закони,той се кваща за причините и за да спечели препитанието, прави избори. И така Аллах спрямо неговия избор и усилие създава неговото препитание. Това, че Аллах е единственият, който дава препитанието не налага да се показва свенливост, да не се работи, и да се придобива едно грешно разбиране за оповаване. Необходимата предпиемчивост за печалба в позволените пътища е от човека, а сътворяването на препитанието е от Аллах.


3- Нещо, което е харам, се счита за препитание за човека, сойто го е спечелил. Но Аллах не е доволен от това човек да припечелва препитание, което е харам. В един айет повелявайки “Яжте от онова, което Аллах ви даде за препитание разрешено, приятно…” е заповядано да се яде позволеното, и е забранено забраненото (харама).


4- Всеки яде своето препитание. Както никой не може да яде от препитанието на даден човек, така и друг не може от неговото препитание.

з) Еджел/момента на смърта


В речника думата еджел е пояснена по следния начин: “Време и срок, които са отредени от преди”. Като термин та изразява срока, който е определен за живота на човека и останалите същеава. и краяна този срок, тоест момента на смъртта.


Всеки индизид и общество си има еджел. Срокът е един и е по предопределението и предписанието на Аллах. Поради това, че .Аллах е даващият живот, препитаващият и умъртвяващият хората, то Той е и определящият срока (еджел) Айетьт “Ние отредихме смъртта за вас и не ще бъдем възпрени.” (ел-Уакиа, 56/60) представя точно това.


Според това, което се разбра от Кораничните знамения отреденото не може да настъпи нито преди часа си, нито да бъде забавено:

“За всяка общност има срок. И щом срокът им дойде, и с миг дори не ще го забавят, и не ще го изпреварят. ”

(ел-А’раф, 7/34; Юнус, 10/49)

“За всяка общност има срок. И щом срокът им дойде, и с миг дори не ще го забавят, и не ще го изпреварят.”

(Мунафикун, 63/11)


Отреденото не се променя по никаква причина. Някои хадиси относно това че някои ибадети и праведни дела ще увеличат срока на живота (вж ел-Джамиу’с-сагир, II, 44), са хадиси, имащи за цел да поощрят към добри дела. Те в повечето случаи са изтълкувани по следния начин:


1- Целта от удължаването на живота е здравия, изпълнен с сила и енергия живот в спокойствие и щастие и далеч от болка и тъга.


2- Поради тзва, че Аллах знае, че подобни хора ще вършат добро, то спрямо това в изначален план Аллах им е определил в повече техния живот.


Според учените на Ехл-и суннет и убитият човек (мактул) също както всички останали хора е загинал със своя еджел. Защото отреденото (еджел) е моментът когато животът напълно намира своя край. Ако убитият не бе убит от някого, то в онзи моменттой ще ше да загине по естествен или по някакъв друг начин. Нещото, което определя това, е божията воля. Следователнос убиването на човека убиеца не издърпва напред вьв времето мига за смъртта, който му е отреден. А причината, поради която убиеца заслужава наказание, е това че той е извършил нещо, което Аллах е забранил със следната своя заповед:

“Ине доближавайте скверностите и явните от тях, и скритите! И не убивайте човек това Аллах е възбранил, освен по право! Това ви повелява Той, за да проумеете!”

(ел-Ен’ам, 6/151)

и това четой като раб в използването на силата, която му е дадена е направил своя избор в желанието и извършването на действие, което Аллах е определил като харам. И въз основа на този негов избор и спрямо природните закони, които се изразяват с името“суннетуллах”, Аллах е създава следствието наречено смърт. Фактът, че Аллах знае това положение със своето изначално знание, не означава че се отнема от човека собствената му воля.

относно Mustafa

Проверете Също

ВЯРАТА В АЛЛАХ

а) Вярата в Аллах Bярата в Аллах, Който е сътворил вселената, Който я управлява, и …

Bir cevap yazın

E-posta hesabınız yayımlanmayacak. Gerekli alanlar * ile işaretlenmişlerdir