УСЛОВИЯ ЗА ЗЕКЯТ

На първо място сред фъкъхскиге и спорове стои въпросът за кои категории хора и при какви условия зекятът е фарз и кога даденият зекят става валиден. Но преди да преминем към тази тема, ще е от полза да бъдат разяснени някои основни термини, свързани с нея.
Причината за задължителността на зекята е богатството. Онзи, който притежава имущество в определен размер, което се увеличава, от гледна точка на зекята се счита за богат. Количеството и минималната граница, които се считат за критерий за богатство, се нарича “нисаб”. Онзи, който притежава увеличаващо се имущество, което е колкото определения нисаб и е повече от дълга му и естествените му нужди, като е минала една лунна година от натрупването на това богатство, е дължен (мукеллеф) да дава зекят.
Стълбът на зекята, тоест елементът, който представлява една част от неговата структура, е изваждането на дълга зекят от богатството, което се счита за критерий за богатство и даряването му на имащия право.


Зекятът е фарз за хората, които са мюсюлмани, свободни, разумни и зрели; които са пълноправни собственици на имущество, което е в повече от естествените им нужди, увеличава се и от чието придобиване е изминала една лунна година. За да може това задължение да бъде изплатено по един валиден начин, то трябва да се даде на тези, които имат това право, и поради това, да се направи възнамерение.
Както се вижда, за да бъде зекятът фарз, съществуват условия, които са свързани както с мукеллефите, така и с имуществото. По същия начин са нужни и редица условия за валидността на извършването на този фарз.


А) УСЛОВИЯ ЗА ЗАДЪЛЖЕНОСТ


Условията, които са необходими, за да бъде някой задължен (мукеллеф) да плаща зекят, на езика на вероучението се наричат условия за задължителност (вудждуб), или условия за задължителност (фар-зийет) на зекята. Една част от условията, които са необходими, за да бъде някой задължен да плаща зекят са някои качества, които трябва да притежава мюкеллефът, а други – имуществото.
а) Условия, които са свързани с мукеллефа
Понеже зекятът е един ибадет, който е една от петте основи на исляма, то условията, които са свързани с религиозната задължителност на намаза и оруча, по принцип важат и за зекята. Но понеже зекятът е имуществено религиозно задължение, което съдържа елемент на социално подпомагане и подкрепа и засяга правата и на трети лица, то условията разумност и зрялост, които са необходими при другите ибадети, са станали повод за спор. Той се състои в това дали тук са необходими същите условия.
Понеже зекятът се счита за ибадет, въобще не е ставало въпрос богатите граждани, които не са мюсюлмани, да бъдат задължавани да го плащат. Вместо това от тях били взимани други данъци.


Въпреки че съществуава единодушие върху това, че децата и умствено болните са отговорни да дават зекят върху земеделските продукти, който се нарича “ушур” (десетък), то по отношение на това дали те дължат зекят върху останалото имущество, което подлежи на зекят, са се оформили различни мнения. Ебу Ханифе е считал, че не трябва да дават зекят тези, които са психично болни и не са зрели, освен ушур. Според мнозинството от факихи, имуществото на умствено болните и на децата подлежи на зекят. Този дълг го изплащат техните настойниц. Зекятът е имуществен ибадет, който може да бъде извършен чрез упълномощаване. Настойникът е пълномощникът на детето или умствено болния при изплащането на зекята. Той прави това вместо тях, следователно дава зекят от тяхно име.
От тези две виждания по-силно и за предпочитане изглежда това на мнозинството, защото, в крайна сметка, зекятът е дълг за богатството, той е отговорност към обществото и допринася за осъществяването на социалната справедливост.


б) Условия, които са свързани с имуществото (или стоката)


Коранът е наблегнал общо видовете собственост, които подлежат на зекят (вж. ет-Теубе, 9/103). А Пратеникът (с.а.с.) в хадисите си е пояснил кои видове собственост (стоки) и при какви условия ще подлежат на зекят. В разпорежданията, които е дал на служителите за събирането на зекята, е показал по какъв начин ще се получава зекята от тези стоки. Фъкъхската доктрина, свързана със зекята, която се е формирала в по-късния период, се е изградила около тези практически примери от периода на Пратеника и сподвижниците.
В резултат от това, за да подлежи едно имущество на зекят, са били необходими условия като “да бъде пълна собственост”, “да притежава свойството да нараства”, “да е достигнало границата на нисаб” и “да е в повече от естествените нужди”. Но тук трябва да се поясни, че необходимостта на тези условия не е смолената в Корана или от страна на Пратеника, а факихите са направили това заключение на базата на примерите и способите за даване на зекят от първите периоди. Класическата фъкъхска доктрина относно зекята се е изградила чрез този метод и в един такъв процес.

Вижданията на ислямските прависти, свързани с понятието “мал” (т.е. стока, имущество, собственост) сякаш вървят паралелно с икономическото развитие на ислямското общество. Според ханефиите “мал” е всяка нещо, което човек притежава и от което в съответствие с обичая хората се възползват. Докато мнозинството от факихите приемат облагите като “мал”, то ханефиите са на срещуположно мнение. Но от гледна точка на правото за зекята, виждането на ханефиите изглежда, че има по-голяма тежест.


J. Пълна собственост


Значението на израза “пълна собственост (ел-мулку’т-там)”, който е условие, за да може една собственост да подлежи на зекят, е самата собственост и облагите от нея да бъдат под правоспособността и изцяло владение на собственика. Тоест имуществото действително е във владение на мукеллефа, към него няма да има претенции и право на другите, и ползата, която ще възникне от това имущество, ще пренадлежи само на мукеллефа.
Основните последствия от наличието на условието за пълна собственост над имуществото, което подлежи на зекят, са следните.
Според повечего от факихите:

  1. Имуществото, чийто собственик не е фиксиран, не подлежат на зекят. Въз основа на това, понеже имуществото, което е предадено в полза на народа, от което се възползва всеки, и имуществата, които държавата е предобила от зекят, данък и други приходи, няма определен собственик, то не подлежи на зекят. Това имущество е притежание на цялото общество, част – от което са бедни.
  2. Онези средства и имоти, които са дарени на благотворителни учреждения с цел изхраната и изучаването на бедни деца и сираци, изграждане на джамии, месджиди, пътища, мостове, не подлежат на зекят. Но при вакъфите (даренията), които са предоставени на определен човек или хора положението не е същото. Тези дарения, подлежат на зекят, защого собствеността, преминава от дарителя към дарения и тя остава постоянно у него.
  3. Имущество, което е придобито чрез грабеж, кражба, рушвет, лихва, не подлежи на зекят, защото учените не са признали собствеността върху такова имущество и са забранили разполагането с него.
    Според ханефиите основните последствия от условието за пълна собственост са следните:
  4. Не се дължи закят на имущество, което не е в наличност и за което няма надежда, че ще бъде придобито. Според някои ханефии то

ва се отнася и за имуществото, от което не се възползват. Според това второ виждане стоките, които са заграбени, иззети от врага, изгубени, паднали в морето, заровени в пустинята и мястото им е било забравено, конфискувани от страна на държавата, не подлежат на зе-кят, докато не бъдат придобити отново от собствениците им. Това е така, защото в тези стоки не се намират в наличност и няма възможност да се разполага с тях, тоест няма пълна собственост. Това разногласие относно определението за пълна собственост произтича от тефсира (тълкуването) на понятието “малю’д-дъймар”, фигуриращо в израза “не се налага зекят за малю’д-дъймар”, което се предава от първите имами.
А според шафиите това, че имуществото не е в наличност, не премахва задължението за плащането на зекят. Поради това стоките, които са заграбени, изгубени, откраднати, паднали в морето и т.н., ко-гато преминат в ръцете на собственика, за тях трябва да бъдат дадени всички зекяти, които се полагат.

  1. Според Ебу Ханифе докато не вземе своя срочен мехир от съпруга си, жената не е мукеллеф (задължена) със зекят, защото е станала собственичка на този мехир чрез брачната спогодба, но това е непълна собственост. Жената става пълна собственичка след получаването на мехира.
  2. Имащият дълг не е мукеллеф, задължен със зекят, поради това, че имуществото му е равно на дълга му. Той не се счита за собственик на това имущество, което притежава.
  3. Притежателят на имущество, което е дадено като залог, не дължи зекят за него, защото, дори да е собственик, той не го владее. Количеството стока, което е равно на дълга, е в ръцете на този, който я е взел като залог.
  4. Стоките, които са заплатени, но не са получени, подлежат на зекят, защото чрез спогодба за продажба купувачът е станал техен пълен собственик. Това, че стоката не е налице, не е пречка зекятът да стане фарз на купувача.
  5. Пътникът, чиято собственост не е при него, е задължен да плаща зекят, защото той може да разполага с имуществото си посредством пълномощник.
    Зекятът на този, който има да взима. Като естествено последствие от условието за пълна собственост това, дали онзи, който има да взима, дължи зекят и при какви условия ще го дава, е станало тема на спор сред факихите.
    Според мнозинството от факихи взиманията се делят на две основни групи:
  6. а) такива, за които има надежда, че ще бъдат получени, тоест длъжникът има възможност да ги изплати и признава дълга си и те подлежат на зекят. Кредиторът всяка година, освен върху останалото си имущество, плаща зекята и на това, което има да взима.
  7. б) Взимания, за които няма надежда, че ще бтдат получени и за тях, се дава зекят само когато бъдат придобити. Съществуват мнения, според които, когато предоставените средства бъдат получени, се плаща зекят за всички изминали години, а други казват, че се плаща зекят само за последната една година. Според ханефитските муджте-хиди, зекят на този кредит не се плаща, докато не измине една година от придобиването му.
  8. Ханефитските факихи са разгледали по малко по-подробно темата за зекята върху това, което има да се взима и са го разделили на три групи:
  9. а) Вероятно взимане (дейн -и кауи): това са кредитите, които са дадени като дълг в пари и равностойността на търговските стоки. Докато не бъдат отречени от дължниците, зекятът за миналите години за тези дългове също трябва да бъде даден, когато те бъдат получени. Но мукеллефът не е задължен да плати своя дълг зекят, докато не получи най-малко 40 дирхема от това, което има да взима (тоест 1/5 от нисаба).
  10. б) Средно по сила взимане (дейн-и мутавассит): това е равностойността на стока, която не подлежи на зекят като наем за къща. В това взимане се осъществява дългът за зекят за миналите години, но за да е задължително плащането на зекят, заемодателят трябва да е получил най-малко 200 дирхема (колкото е количеството нисаб).
  11. в) Слаби взимания (дейн-и дайф): които нямат стокова стойност като мехир и дийет. Този вид взимане не подлежи на зекят. След като бъде получено и се изпълнят останалите условия, то подлежи на зекят.
  12. Ако трябва да бъде направено обобщение, изхождайки от различните виждания на факихите по тази тема, то трябва да се каже следното : понеже дълъжникът признава дълга си и има възможност да го изплати е уместно всяка година да се дава зекят върху взимането, за което има голяма вероятност да бъде получено. В случаите, когато дъл-жникъте затруднен при плащането или не признава дълга си, е уместно зекятът за дължимото, да се даде, след като то бъде получено.

Едно от необходимите условия, за да може една стока да подлежи на зекят, е нема. Думата “нема”, чието речниково значение е “увеличаване, размножаване, развиване и нарасване”, като религиозен термин се разделя на две части:

2. Нема

  1. Хакики (истинска) нема: това е стока или имущество, което се увеличава чрез търговия, чрез размножаване или земеделие. Това са търговските стоки, животните и земеделските продукти.
  2. Такдири (предполагаема) нема: е това имущество, при което съществува възможност за нема каквито са златото, среброто и парите.
    В съвременен смисъл “нема” е стока, която носи на своя собственик приход, печалба, полза или притежава свойството да нараства и се увеличава. Тези стоки се наричат “неми стоки”. Тези факихи, които внимателно са следели поведението на Пратеника и на първите четирима халифа, са установили, че стоките, от които се получавало зекят в тези периоди, са притежавали свойството да се увеличават и то е било сметнато за условие за задължителност на зекята.
    На зекят подлежат пет категории имущество това са: пари (злато, сребро и подобни), търговски стоки, земеделски култури, животни, съкровища и минерали. Когато бъдат анализирани тез категории, се вижда, че всички са нами, тоест притежават свойството да се увеличават.
    Като се започне от златото, среброто и парите всичките имат свойството да се увеличават, защото са средство за размяна, те са за стойност единица. Когато влязат в оборот, те носят приход и осигуряват печалба. При положение,че не се използват, те запазват своите свойства на средство за разплащане. Подлагането им на зекят е подтикнало техните притежатели да ги използват за инвестиране.
    Търговията има за цел да носи приходи и печалба. Следователно, всяко едно имущество, което е обект на търговия, има свойството да се умножава.
    Земеделските продукти и животните притежават свойството да се увеличават. Те са един нов приход, който земята е дала срещу труд. Това се отнася и за рудите. А животните пък придобиват свойството на увеличаващи се чрез размножаването, прираста, даването на месо и мляко.
    Понеже стоките, които подлежат на зекят трябва да отговарят на условието нема, тези които не притежават това условие, като ездит-ните животни, работният добитък, жилището и покъщнината, книгите свързани с професията, професионални уреди и подобни, не подлежат на зекят.
  1. Да бъде повече от разходите за естествените нужди
    Едно от необходимите условия, за да подлежи на зекят, дадено имуществото, да бъде повече от разходите за естествените кредити (хауаидж-и аслийе) на самия мукеллеф и на тези за, които е дължен да се грижи.
    В исляма, както при останалите телесни и имуществени ибадети, така и при зекята, е било взето предвид положението на мукеллефа от различни ъгли, и хората са били натоварени с религиозни задължения, които са разумни, възможни за изпълнение и смислени. В резултат на това разбиране средствата за задоволяване на основните и естествени нужди на мукеллефа са били изключвани при изчисляването на зекята.
    Ислямските учени са разбрали знамението в Корана: “И питат какво да раздават. Кажи: “Излишъка.” (ел-Бакара, 2/219) по следния начин: “Раздавайте от имуществото, което сте спечелили по позволен път и което е извън вашите и членовете на семейството ви естествени нужди”. Пратеникът на Аллах също е пояснил, че зекят се дава от състоянието (Бухари-Зекят/18). Ясно е, че за да може някой да бъде религиозно задължен със зекят, трябва да бъде богат. Наред с това, притежанието на кой вид имущество да се счита за показател за богатство, е една тема, която е свързана както с разбирането за стълба зекят, така и със схващанията на обществото и със социално- икономическите им условия.Съответно на това кои вид стоки ще се считат за продукти от първа необходимост и какъв ще бъде критерият за определянето им, е спорна тема между ислямските учени.
    Всъщност, нуждата е скрита и индивидуална. Не е възможно да бъде поставена граница на желанията и нуждите на хората в този свят. Освен това те не са сметнали за уместно да отчитат личните предпочитания на хората при определянето на нужните продукти, а са решили да определят редица обективни и ясни критерии. Това е така, защото определянето на някои обективни критерии за условията за религиозната задължителност на зекята, който е един от основните ибадети на исляма и най-естественото средство за осъществяването на социалната справедливост, вместо да се акцентира на неговата религиозна, нравствена страна, се подчертава огромното му значение за равномерното и равностойно разпределение на правата и задълженията.
    Според ханефиите необходимите за един човек и членовете на семейството му са хранителни продукти, облекла, професионални и занаятчийски инструменти, жилище, в което се живее, превозно средство, книги, чрез които се придобиват знания от първа необходимост.


Това са нещата, които са нужни на човека, за да запази живота си и да го продължи по един съответстващ на човешкото достойнство начин.
Задоволяването на естествените и основни нужди отстрана на някого като храна, напитки, подслон, здраве, придобиване на работа и професия, пътуване, почивка и обучение изглежда възможно и разрешено в степен, което няма да се приеме за лукс и да надхвърля общото икономическо ниво на обществото, в което живее.
Вярно е, че представата за основни и естествени нужди и критериите за определянето им могат да се променят според времето, средата и условията. Но всяко нещо, което човекът пожелае, не е наложителна нужда. В наши дни, когато, разточителството се е разпространило, когато хората сякаш участват в състезание да консумират най-доброто от всяко нещо и луксозните вещи почти са се превърнали в необходимост, определянето на критериите за основни нужди не трябва да се оставя на собствената социална среда, култура и навици на хората и на констатациите им. Тук трябва да се изхожда от общите ценности на хората и от минималния жизнен стандарт в обществото. Критериите, които са определили факихите в класическия период, от една страна, са изпълнили подобна задача в онези периоди.

4.Нисаб


Терминологичното значение на думата “нисаб”, която според речника означава “граница, знак, същност и корен” е следното: определено количество, което е установено, с цел да бъде признак и критерий за задължеността на зекята.
Нисабът, за който можем да кажем, че е минималната граница, за да бъде сметнат някой за богат или минималният критерий за богатство, е бил определен от страна на Пратеника (с.а.с.) за всяко имущество, което подлежи на зекят. Освен че тази минимална граница, от една страна, показва средния жизнен стандарт на ислямското общество от онзи период и мярката за богатство, в следващите периоди, считайки се за шериатско определение (мукаддерат-и шеррийе), се е запазила под наименованието нисаб за зекят.
В съответствие с това, те са стигнали до единодушие, че нисабът е условие за всички стоки, извън земеделските култури. В хадисите количествата за нисаб са показани последния начин:
Нисабът за среброто е 200 дирхема, за златото- 20 мискала (мярка равна на 4,8 грама), при животните – 5 камили, 30 едър рогат добитък, 40 овце, а при земеделските култури според мнозинството е 5 веск (при житото = 653 кг.).
Според Ебу Ханефе и малкото, и голямото количество от земеделските култури подлежат на зекят и за тях не се определя нисаб.
Ясно е, че тези стоки, които са използвани при определянето на нисаба, са били най-разпространеното средство за богатсво в онзи период. Методът за определянето на нисаба въз основа на тези стоки е бил запазени в следващите периоди, в чиито социални и икономически условия не са се променили много, и тези количества били окачествени като “установени шериатски мерки”. Източниците поясняват, че по времето на Пратеника (с.а.с.) нисабът, за стоките, които по-горе бяха изброени, и между които днес е възникнала голяма разлика в стойността е бил един и същ. Ако се приеме, че този нисаб, който в онзи период е бил определен за различни стоки, представлява общата сума за едногодишните средни разходи на едно семейство, сякаш то е минималният жизнен стандарт, то в наши дни би било уместно нисабът да се определя въз основа на общия сбор от минималните едногодишни разходи на едно малко семейство, което се състои от съпруг, съпруга и деца и един такъв критерий се вземе за основа. Уместно ще е, ако за тези групи, за които са валидни месечните възнаграждения, вместо средно годишния, да бъде взет за основен средният месечен жизнен стандарт и да се вземе решение въз основа на него.


Зекятът се взима от богатите мюсюлмани и се дава на бедните мюсюлмани. За да може да бъде поставено едно такова имуществено религиозно задължение, е необходимо в обществото да бъде определена границата на богатството, по-точно минималният стандарт за живот и прехрана. Това, че модерните данъчни системи, установявайки намаление за минималните доходи, ги считат за извънданъчни, е поради това, че се тръгва от една такава точка. Решавайки това положение по един специфичен за нея и справедлив начин, ислямската религия е стигнала до това определение – нисаб. Тя е изискала зекят от тези, които имат приходи и състояние, надвишаващо нисаба и е освободила от зекят тези, чиито приходи са под нисаба.

5. Да е изминала една година

Едно от необходимите условията за стоките, които подлежат на зекят, е да е минала една лунна година от придобиването им, което в науката фъкъх се изразява с “хауеляну*л-хаул”.
Пратеника на Аллах (с.а.с.) е повелил: “Не се изисква зекят за дадена стока, докато не е минала една лунна година от придобиването йп” (Ибн Мадже, Зекят, 5)
За да стане зекятът фарз при златните и сребърни пари, търговските стоки и животните, факихите, изхождайки от практиките за зекят в периода на Пратеника и на праведните халифи, са поставили условието “хауеляну’л-хаул”. Понеже зекятът на земеделските продукти се плаща в сезона на жътвата, то това условие не се отнася за тях. А зекятът на минарелите и съкровищата се плаща, когато те бъдат придобити. При тях не е необходимо условието да мине една година.
Вижда се, че според условието “хауеляну’л-хаул”, стоките, които подлежат на зекят, се делят на две групи. В първата група са: пари, търговски стоки и животни, за задължителността на зекята при които е необходимо условието “да е минала една лунна година”, а във втората група са земеделските продукти, рудите и съкровищата, за които не важи това условие.


Тълкуването на разликата между тези две категории стоки, които подлежат на зекят, е следното: стоките, които подлежат на “хауеляну’л-хаул”, се увеличават, размножават и носят печалба и приходи в рамките на една година. Животните се размножават в този период чрез раждане. Търговските инвестиции могат да донесат печалба. Земеделските продукти пък са в процес на растеж до времето за беритба. След това вече настъпва период на спад. Чрез рудите също се придобива печалба след изкопаването им от земята и след обработката им. В това отношение рудите са като земеделските продукти.


Факихите, които са стигнали до единодушие по темата, че за част от стоките, които подлежат на зекят, се изисква условието да е изминала една година от придобиването, а за друга – не, са изложили различни виждания по въпроса кога в тази година трябва да се намира нисабът, който е причината за задължителността на зекята и дали ще се изисква или не, условието за срок при нзвопридобилите стоки (мал-и мустефад).
Според ханефиите, за да бъде зекятът фарз за една стока, условие е тя да е достигнало нисаба, както в началото, така и в края на годината. Ако някой придобие стока, която в началото на годината е достигнало нисаба, а по средата на годината падне под нисаба и дори напълно се изразходва, но в края на годината отново достигне нисаба, то чрез равносметката в края на годината, тази стока подлежи на зекят. Например, ако в склада на един търговец, който търгува с желязо, в началото на годината има 100 тона желязо и през годината се черпи една част от него продажба, а на негово място вземе още 50 тона, то в края на годината той е религиозно задължен да даде зекят затова желязо и за наличността в касата.


Според шафиите и ханбелииге, нисабът трябва да е налице през цялата година. Ако една стока през годината падне под нисаба,то зекятът за него не става уаджиб (задължителен). Ако някой в началото на годината притежава стока в количество, което е равно на нисаба или го надвишава и това имущество през годината падне под нисаба поради продажба и дарение, то този човек не е задължен да плаща зекят, докато не стане притежател на стоки в рамките на нисаба. Ко-гато стане притежател на собственост, в рамките на нисаба, условието за изминаване на една година отново влиза в сила. Но търговската печалба, която е придобита през годината и родените животни, не се взимат под внимание. Те са подвластни на основните стоки.
Мал-и мустефад: това е имущество, което не е съществувало преди, но впоследствие е преминало в собственост на индивида. Към него спадат заплати, плащания, премии, временни печалби, дарения, състояние, което е придобито чрез наследство и др. Основните становища, които са свързани с този вид приходи, са следните:

  1. Мал-и мустефад: имуществата, които са придобити чрез печалбата от търговски стоки, новородените при животните в резултат на увеличение се прибавят към старото имущество, което е в наличие. И условието за една година се осъществява с преминаването на една година от старото налично имущество. По тази тема няма разногласия сред факихите.
  2. Ако мал-и мустефад не е от рода на наличното имуещство, то според мнозинството учени той попада под различни становища. Ни-то допълва нисаба, нито се прибавя към наличното имущество, за да се осъществи условието за една година. Например, ако някой, който притежава камили в количество равно на нисаба и през годината купи едър рогат добитък, то той отделно трябва да чака една година и за него.
  3. Ако мал-и мустефад не е придобит чрез търговски печалби и прираст на животни, но е от вида на наличното имущество, което е в рамкитие на нисаба, тогава, според ханефиите, това имущество се прибавя към наличното имущество и след като измине една година за всички тях, те подлежат на зекят. Например, търговец, който има желязо за 5 милиона и през годината премине в ръцете му желязо за 50 милиона чрез продажба или дарение, то в края на година той трябва да даде зекята за цялото си имущество, което е за 55 милиона.

По тази тема има тежест мнението на ханефиите, защото, особено в наши дни, в търговския сектор за една година много стоки сменят притежателите си и печалбата и загубата се изчислява в края на годината. Независимо кое имущество ще се търгува, то основата за изчислението на зекята трябва да бъде количеството, което е в наличие в края на годината.

6 .Имуществото да не е за изплащане на дълг

Нещо, което го налагат условията за “пълна собственост” и “да бъде повече от основните потребности” необходими при стоките, върху които се налага зекят, е те, да не се използват за изплащане на дълг. Но учените са на различно мнение дали дългът пречи за осъществяването на зекята или не, особено при откритите имущества.
Повечето от факихите са постигнали единомислие по това, че дългът ще бъде валиден при зекята на паричните търговските имущества, които са наречени “ел-емуалю’л-батини” скрити имущества. 1Цо се отнася до това дали дългът ще е пречка или не за необходимостта на зекята при земеделските култури, животните и рудите, които се наричат “ел-емуал’ юл-захире” открити имущества, те имат разногласия.


Според ханефиите дълговете биват три вида:

  1. Дългове към хората.
  2. Дългове, които са станали уаджиб като право на Аллах и които се искат от страна на рабите. Зекятът е от този вид.
  3. Дългове, които не се искат от страна на рабите, но трябва да бъдат изпълнени заради Аллах. Незир (обет) и кефаретът (изкупление) са от този вид дългове.

Ако тези дългове, които спадат към първите две групи, свалят ни-саба на имуществата за зекят, то зекятът при тях не се изплаща. Дълговете, които спадат към третата група, не са пречка за изплащането на зекята. Освен това, от който и вид да е дългът, то гой не е пречка за задължителността на зекята при земеделските продукти.
Според имам Шафии, дългът не е пречка за задължителността на зекята при нито едно имущество. Според имам Малик само при парите той е пречка за задължителността на зекята – ако спадне ниса-бът, зекятът не става фарз.
Това разногласие сред факихите произлиза от факта, че те имат различни схващания по въпроса зекятът само ибадег ли е или пък и право на бедния, което се осъществява чрез имуществото.

относно Mustafa

Проверете Също

ВЯРАТА В АЛЛАХ

а) Вярата в Аллах Bярата в Аллах, Който е сътворил вселената, Който я управлява, и …

Bir cevap yazın

E-posta hesabınız yayımlanmayacak. Gerekli alanlar * ile işaretlenmişlerdir